За бъдещи осиновители

Фази на скръбта

Понякога се сещам за думите на психолозите, че загубата на биологичната майка за едно дете е равна като изживяване на смъртта на близък човек.

Тогава се опитвам да се върна назад във времето и да изживея мислено отново етапите на загубата. Когато почина татко, когато загубих едва две години след това една голяма любов, когато в течение на годините си заминаха баби, дядовци, роднини и доста приятели… смъртта на моите неродени бебета…

Би прозвучало ужасно, иначе бих казала: имам опит с чуждата смърт…

И въпреки това, болката, скръбта са неизменни спътници на загубата всеки път, отново и отново…

Макар с различна интензивност на емоциите и с различни периоди на изживяване, си дадох сметка, че всеки път се изживяват подобни етапи, понякога се надграждат, застъпват, редуват, повтарят, но в същината си, както казват специалистите, те са:

1. Отричане

2. Яд

3. Самообвинения

4. Депресия

5. Приемане

Фазите на скръбта.

Някои скърби ми отнеха десетки години за да ги приема, други само няколко месеца. Запитах се, колко време би отнело на едно дете, да приеме необяснимата загуба на родната майка?

Защо за нас е така трудно да приемем, че децата ни, малки човеци ще изминат друг път от нашия?

И защо ни учудва, че фазата „приемане” е така трудно достижима за тях?

Запитах се: ако най-естественото нещо на света - смъртта, за нас е лишена от логика във всички фази, преди приемането, то каква логика трябва да намери едно дете в нещо така противоестествено като майка да изостави рожбата си?!

И продължавам да си спомням и размишлявам, което ми помага най-много в естественото приемане на болката на моето дете.

То расте, осъзнава все повече какво се е случило и неминуемо попада в цикъла от фази на скръбта.

Разсъждавам от позицията на човек, който е загубил много скъпи близки и си мисля, че бих желала до себе си в такъв момент, един не многословен приятел, който ми предлага широкото си рамо, за да крещя, да плача или се взирам тихо в болката си. Без да ме поучава, осъжда или разсейва с весели истории, а с голямо уважение към моята загуба, просто ме слуша и с поглед ми казва: тук съм и винаги ще бъда до теб.

Беше трудно да се преборя с хората, мои близки, роднини и приятели, които не разбираха защо „стимулирам” детето да страда. Всички те, моите близки, загрижени и скъпи хора, които се втурваха да кривят физиономии и да предлагат атракции на малката ми, когато тя плачеше безутешно, а аз ги прогонвах с жест и я притисках силно до себе си, тихо нашепвайки: поплачи си, знам че, ти е мъчно, аз съм до теб, можеш да плачеш, колкото си искаш…

Мина времето, когато детето ми искаше отчаяно да се върне в „дома” - институцията за деца лишени от родителски грижи. Отминаха много на пръв поглед сериозни проблеми. Сега са зад гърба ни и близките ми вече не се втурват да се правят на шутове.

Сега скръбта на детето ми е далеч по-лицеприятна. Тя се проявява само пред мама или както тя казва: това е наша тайна.

Тази „тайна” ни съпътства ден и нощ, излиза наяве, когато очакваме най-малко и ако не стане част от нас и живота ни, винаги ще се чувстваме неготови, не на място, недобри родители.

Ако сме приели докрай собствените ни загуби, това, което трябва да направим с времето е да приемем загубата на детето ни, за да уважим правото му да скърби.

Тази скръб няма за цел да рани нас. Дори и възрастен човек не би бил така преднамерен, не бива и за миг да допускаме, че децата целят това!

Това, което може да ни е от полза е да помним: отричане, гняв, самообвинение, депресия, приемане…

„Откъде съм се родила?”

„Защо не мога да се родя от твоят корем?”

„Искам да се родя и от корема ти, мамо, не само от сърцето!”

„Тя защо не ме е искала?”

„Аз съм била лошо бебе, затова ме е оставила…”

„В корема й беше гадно, на мен ми беше много гадно!”

„Искам да отида и да я попитам - защо си ме оставила?”

„Мамо, може ли да й купим диван… тя сигурно си няма…”

„Мамо, ти открадна ли ме?”

„Искам да съм й приятелка, искам да отидем сега при нея.”

„Мразя я! Искам да я боли, както ме боли и мен!”

„Искам да ми купиш истински пистолет, мамо, за да я застрелям!”

„Не искам да я виждам никога!”

„Мамо… мъчно ми е за нея, че ме е изоставила така…”

Това са част от думите на едно дете, едва на пет години и половина.

Няма земна сила, която да заличи тази болка, да я премахне като нещо илюзорно. Тя е там, независимо дали ще отворим очи за да я видим или ще се крием от нея.

Но времето ще замени отричането с яд, яда със самообвиненията, самообвиненията с депресия… и отново, и отново…

Там между тези така мрачни в представите ни фази, детето ще расте, ще се смее, ще рисува дървета и птици, ще пее и ще ни обгръща плътно с ръце, ще ожулва колената си…

Искам да вярвам и вярвам, че ако намерим очи и сили да видим и поемем тази болка, някой ден децата ни ще ни подарят най-ценното за всеки родител: ще приемат себе си и съдбата си и ще живеят без страх, без омраза, без разрушителни тайни.