За бъдещи осиновители

Гневът на осиновеното дете

Речниците дефинират гнева като “силно чувство на неудоволствие и яд, провокирано от реална или предполагаема грешка”. Казано с езика на осиновяването, осиновените много често чувстват самите себе си като “грешка” по един много първичен начин. Въпреки че едно дете може да не осъзнава болката си от изоставянето, вътре в него стои въпросът “Как е възможно една жена да носи бебето си 9 месеца и после да се откаже от него? Да го изостави?”. Парадоксалното е, че това чувство за несправедливост живее в детето едновременно с мистериозната любов и лоялност към биологичната майка.

“Спомням си гневните си пристъпи, когато бях малка. Въпреки че не мога да си спомня какво ги провокираше, все още се виждам как като 2-3 годишна плачех ли, плачех на пода. Като тийнейджър, избухвах за всякакви неща, свързани с гаджетата. В колко часа трябваше да се прибера вкъщи? Защо да не мога да остана повече. Всички тези нормални битки за всеки тийнейджър с родителите му за мен означаваха много повече. Аз не само се опитвах да открия личните си граници, опитвах се да си отговоря на по-фундаментални въпроси, свързани с осиновяването ми – Коя съм аз всъщност? Имам ли някаква стойност? Къде е моето място в света?

По време на тези гневни избухвания, изливах всичко върху майка ми – с думи, които знаех, че я нараняват. След това гневът минаваше, чувствах се ужасно виновна, защото толкова исках да бъда добра…Но отново се бях провалила.

После, когато се омъжих, гневните пристъпи бяха насочени към съпруга ми. Избухвах за маловажни неща. Реагирах много болезнено, всеки път, когато той отиваше в командировка – чувствах се изоставена…гневът се появяваше и всеки път, когато той не отговаряше на очакванията ми”.

Мислите на осиновена жена и незададените й въпроси към биологичната й майка:

“Защо е трябвало ти да имаш последната дума за живота ми?

Защо съм оставена без право на избор и глас?

Защо изпрати мен в изгнание, за да спасиш себе си от изгнание?

Защо ме остави там, сама, като ме лиши от всичко онова, чрез което можех да се чувствам цяла?

Защо е трябвало да бъда по-загрижена за теб и твоето благополучие, отколкото за моето?

Защо една от причините да искам да те намеря, е да те уверя, че съм добре?

Защо ти отдавам толкова много власт и контрол?

Защо толкова често съм била гневна към Бог за това, че е прецакал живота ми, избирайки за мен да бъда осиновена, като всъщност реалността е, че ме е премахнал от живота ти, за да ме съхрани емоционално?

Защо продължавам да нося в себе си болката от това да ти позволявам ти да имаш последната дума във всяка една ситуация?

Защо?

Някой ще ми каже ли защо…..”

Един от най-силните индикатори за лоялността на осиновеното дете към биологичната майка е съпротивата му спрямо майката-осиновителка. Нанси Верие обяснява тази съпротива с “реалното преживяване на изоставяне провокира проекцията на образа на изоставящата майка върху майката-осиновителка. Защото майката-осиновителка е на разположение, за разлика от биологичната майка”.

Гневът е комплексна емоция. Той може да бъде потиснат, пренасочен или проектиран върху някой друг. Гневът на осиновеното дете може да носи в себе си няколко послания:

„Мамо, моля те, върни се обратно”

Гневът на осиновеното дете е насочен преди всичко към биологичната майка - с намерението да я накаже за това, че го е изоставила, както и от друга страна – дълбока потребност на детето от среща с нея. “Мамо, ти си направила грешка, като си ме изоставила. Моля те, не ме изоставяй отново. Върни се…”

Гневът на осиновеното дете много често преминава в силен, първичен гняв, който се появява в момента, когато детето по някакъв начин се е докоснало до много дълбоки пластове в себе си. Това сякаш е всеобхватнен гняв, който уж се появява от нищото, но или експлоадира, или се погребва толкова дълбоко, че човек сякаш замръзва. Силата и интензивността на този гняв е шокираща и плашеща за околните. А всъщност емоцията е изключително мощна, защото излиза от най-дълбокото, защото това е неизразеният бебешки гняв.

„Самотно ми е”

Самотата е емоцията на изолацията – празното чувство, когато връзката с някого е била разкъсана. В този смисъл, много осиновени деца се ядосват на майките-осиновителки, защото не са били родени от тяхното коремче. На тях им липсва близостта с майката-осиновителка, те копнеят за нея…

„Ти си виновен”

Гневът на осиновените също е насочен към всеки един, който според тях, е участвал по някакъв начин в тяхната загуба. Но най-често се случва така, че майките –осиновителки понасят гнева на децата си, защото именно те са на разположение. Много по-трудно е да насочиш гнева си към някой, който е една мистерия (биологичната майка). Защото осиновеното дете често не осъзнава, че гневът, който изпитва, е всъщност гняв към биологичната майка.

„Изпитвах чувство на вина през целия си живот за гнева, който изпитвах към биологичната си майка. Мислех, че това е дефект в мен самата. Ядосвах се на майка си за това, че не говорихме нищо за осиновяването. Ядосвах се за това, че се чувства неудобно от тази тема. Че ми се подиграваше всеки път, когато показвах гняв или силна емоция. Ядосвах се, че не възприемаше сериозно въпросите, свързани с осиновяването ми, които й задавах. И понеже тя не беше способна да ми помогне да се справя с моите загуба и скръб, накрая аз започнах да обвинявам нея. Тя не беше отговорна за моите загуби, но аз имах нужда тя да „чуе” най-дълбокия глас от сърцето ми. А тя не можеше и това ме ядосваше…”

„Трябва да се предпазвам от евентуални бъдещи загуби”

Това е другото послание, което носи гневът на осиновените – „трябва да се предпазя от бъдещи загуби, затова ще ви изолирам”. Това обикновено е несъзнавана мисъл, която проличава в поведението на осиновения към майката-осиновителка – той „почти” й позволява да бъде майка, но не изцяло.

Когато майката усети тази стена и отчуждение в отношенията, провокирано от непреодоляната скръб, тя е склонна да го тълкува като отхвърляне и да се чувства несигурна в ролята си на майка. Детето от своя страна усеща несигурността й като отхвърляне и цикълът се завърта отначало.