За бъдещи осиновители

Неведение…

Когато детето ми дойде у дома, доста бързо си дадох сметка не толкова за пропуските в знанията й и за наличието на известно забавяне, както във физически аспект, така и в чисто психически, и емоционален, колкото за другите дефицити, които не мислех, че ще ме объркат толкова.
Пред мен имаше едно малко, безпомощно и изплашено създание, което изживяваше неистов шок от откритието, че има друг свят, освен този, затворен между стените на „дома”.

Всички очакваха (донякъде и аз самата, макар че, се смятах за подготвена…) детето да приеме тази промяна като положителна, ако не веднага, то поне след няколко дни…

Е, да, след няколко седмици, тя констатира на нейния бебешки език: Тука има толети, има бобони, икам тука!

Много се зарадвах, но това ме накара да се замисля за много други неща.

Разбира се, че дете, което е било лишено от индивидуална грижа почти веднага след раждането си и е зависело изцяло от променливия състав на персонала в институцията, понятията ‘дом’, ‘семейство’, ‘мама’, ‘татко’, ‘обич’… са абстрактни, неуловими, неясни.
От друга страна, вече на четири години, такова дете е изградило в себе си достатъчно приспособимост, за да оцелее в една среда, в която е нужно или да си много силен, или невидим, за да те има…

Моето дете беше от „невидимите” и дълго време, понякога и до днес тази „невидимост” изплува, потискайки естествената му природа на боец, на лидер.
Да, промени се много с времето.
Оказа се, че не е тиха и послушна, а шумна, много шумна, палава и буйна!
Времето минаваше, детето се отваряше понякога по-бързо, понякога се връщаше назад в развитието си, за да направи още по-гигантски скокове напред, растеше с неистови темпове, вече осъзнато не искаше „дома”, а нас, но… си давах сметка, че тя приема тази ситуация някак прекалено удобно за нас (в момента) и не така правилно за нея (за в бъдеще).
Много се колебах, едва прескочили най-страшното от свикването й с новото място, вече се опитвах да вкарам нови терзания в душата на детето… Толкова ли съм лоша и безчувствена?!
Но другият избор, какъв беше? Да поддържам илюзиите, неистините, да подхранвам измамното спокойствие?
—————————————————————
Започнах бавно да опипвам почвата:
- Знаеш ли, миличка, откъде идват бебетата?
- Не…
***
- Ти също си се родила от корема на една жена… но това не съм аз…
Тя подскача като ужилена и пита:
- А тя коя е, къде е?
—————————————————————
Така започнаха първите разкази за рождената й майка, но в началото тя изглеждаше видимо отегчена от тази тема, затова прекратявах бързо разказа си.
Ако някога си мислех, че разсеяният й вид означава, че не е чула и разбрала думите ми, то днес знам, че не е така.
Понякога минаваха дни, друг път месеци, докато някой ден, детето не дойдеше при мен повтаряйки дословно думите ми, искайки да узнае повече. Така научих, как малките деца ни казват безмълвно: Не съм готово да чуя това, дай ми време и аз ще ти покажа кога е дошло времето.

Много странна възраст е тази, когато вече не си пухкаво бебе, будещо умиление във всеки минувач, но не си и достатъчно голям за да си дадеш сметка, какво значи изоставен…
Изведнъж някой се появява и променя целият ти живот, но преди това никой не се е погрижил да ти каже, че досегашният не е бил прекрасен, не е бил реден… че има едно усещане, странно и топло, което се нарича прегръдка…
Затова дъщеря ми не се притискаше до мен, както го прави сега, както го правят всички деца, а тялото й се напрягаше от това странно усещане. Не можеше да легне до мен и близостта на тялото ми да я успокои, а обратното – това чуждо, непривично присъствие я притесняваше.
За всички нас, без значение биологични или осиновени, но живели от най-ранната си бебешка възраст в семейство, е трудно да проумеем това отблъскване, неосъзнато и непредумишлено на хората, които искат да се грижат за нас, да ни обичат.
Докато всичко е теория, сякаш всички сме прибързани в заключението, че не е болка за умиране, но истината е, че боли!

Когато детето продължава да ви отблъсква, въпреки цялата ви любов, всичките ви старания и жертвоготовност, идва момент, когато емоцията взима връх над рационалното и иска отговор. Иска реципрочност, иска любов, иска така мечтаните детски ръце да се обвият около теб и когато това не се случва, започва да боли, и да разбираш, че всъщност, въпреки всичките ти твърдения до момента, си имал очаквания! И какви очаквания!

Какво неведение!
Тогава проумях, че нейното неведение е мой дълг, моя задача, моя мисия, а моето неведение – няма оправдание! Можех да обвиня, когото искам – социалните работници, психолога, другите осиновители, които разказват красиви приказки за трепнали сърца, за розови усмивки, за малки ръчички притиснали ги от първия миг… но това нямаше да ни помогне.
Проумях, че трябва да прогледна с нейните очи, от позицията на нейната история и да загърбя очакванията си, дори и най-неосъзнатите, а вместо това да приема като дар, всяка една малка крачка, всеки един жест, които идваха по пътя на осъзнаването на думите ‘дом’, ‘семейство’, ‘мама’, ‘любов’…

Често нашите деца, не са „бели листа”, върху които ние рисуваме с красиви и цветни бои, а идват при нас като хаотично надраскани платна от стотици случайни минувачи. Някои от тях са минавали направо с обувки, други са драсвали набързо някоя случайно подбрана багра, тук-таме проблясва някой топъл цвят, положен с грижа, но набързо покрит с други тъмни тонове…
Постепенно осъзнах, че греша в мечтите си да нарисувам най-красивото платно на света. Това, което трябваше да направя, бе да извадя от хаоса на багрите, искрящите цветове на обърканата й детска душа и да й предложа палитра от цветове, с които тя сама да дорисува шедьовъра на същността си.