За бъдещи осиновители

Съществуват ли предразсъдъци по отношение на осиновяването на по-големи деца?

По време на обученията и разговорите с двойките от осиновители, централна роля заема анализът на променливата „възраст” на непълнолетния, която осиновителите заявяват, че са склонни да осиновят.
По-голяма част от двойките, особено ако са млади и най-вече имайки възможността да изразят желанието си спрямо действащите закони (максимум 45 години разлика с осиновяваният)*, се ориентират към по-малки деца.
Мотивите за това са основно следните:

1. Колкото по-малко е детето, толкова по-малък е ефекта от изоставянето и престоят в институцията или други потискащи ситуации;
2. Малкото дете се интегрира по-лесно в новата действителност, може да приеме ценностите и възпитателните модели на осиновителите и няма още ясно изградена самоличност;
3. Колкото по-голямо е детето, толкова по-рано трябва да се посрещне проблема с училището.

Хубаво е да започна от последната точка, тъй като, именно трудната училищна възраст (6-7 години) е възрастта, която бива посочена като граница от по-голямата част от двойките, отвъд която не са готови да осиновят.
И ако се опитаме да разберем, какво имат предвид бъдещите родители в представите си като голямо дете, често те отговарят „дете в училищна възраст”.
Със сигурност започването на училище представлява сериозен етап от развитието на децата. Въпреки това, все по-често се срещат родители (не само осиновители или кандидат осиновители, а и други), които виждат проблем в училището, не толкова само по себе си, колкото като проблем за децата си. Училището поражда тревоги и  често, семейни конфликти.

Без да се задълбочавам особено, смятам че все още е широко разпространена културата, според която училището или по-точно успеха в училище, представлява централен елемент, който характеризира личността на „доброто дете”, поставяйки на втори план емоционалната сфера.
Ако вместо това успеем да „премахнем мита” за училището и да го поставим в друго измерение – важно, да, но не единствено и решаващо за развитието на личността, ще успеем да преценим по-спокойно и да въведем децата в училище постепенно, дори в по-долен клас от възрастта им, без да живеем този избор като ограничаващ или да чувстваме детето по-неспособно от другите (и следователно и себе си като родители, които не се справят).
При по-големите деца привикването към нормите на новото семейство, към новата култура и нови порядки, може да стане по-бавно и постепенно. Трябва да оставим време на тези деца да наваксат това, което са загубили по отношение на емоциите и да изградят връзка с новите за тях възрастни.
Запълвайки времето им и физическото и психическото им пространство с тези „коригиращи” интервенции, рискуваме да ги накараме да се чувстват неудобно в същността си и в следствие на това, нуждаещи се от „промени” , за да бъдат приети напълно.

Да се върнем на първата точка, тоест, че по-малкото дете е преживяло по-незначителни травми от изоставянето.
Със сигурност това е вярно от гледна точка на количество, в смисъл като количество време, което е изминало от изоставянето и новите родителски грижи.
Именно, колкото по-рано започнат да се лекуват раните от изоставянето с подходящите родителски грижи, толкова по-скоро детето ще навакса по отношение на психиката и емоциите, да не говорим за физическото му развитие.
Въпреки това, изоставянето оставя своите следи дори и върху новородените, дори само заради факта, че им е била отнета възможността да бъдат обгрижвани от една централна фигура, която им подсигурява постоянство и продължителност в отношенията, следователно в приемането на себе си и на другият.
По-голямото дете, от своя страна, може да е имало възможността да построи в първите години на живота си значителна връзка с родителските фигури и това, освен че е благоприятен фактор за развитието на личността, може да му е дало способността да пресъздава тази емоционална връзка с други възрастни.
Разбира се, за по-голямото дете спомена от изоставянето е много по-жив, то помни и може да го изрази устно, но тези аспекти, които плашат много родители, може да са важен ресурс за всички, защото позволяват решение на проблемите, на едно по-лесно за ръководене ниво.
При малкото дете, което още не е способно да осмисли това положение, всичко се изразява само чрез тялото и могат да се проявят соматични и/или поведенчески проблеми, не винаги ясно разграничими и явни.

Накрая, вторият мотив: страхът, че детето ще дойде „вече оформено”. Разбираемо е, че двойка, която още не е могла да упражни опит като родители по биологичен път и желае да го постигне, чрез осиновяване, мисли така: „ако биологически детето се ражда на 0 месеца, защо осиновявайки го, да не можем да изживеем същото?”
Също така е разбираемо, че потребността да се отдават грижи и внимание е по-силна към малкото дете, което се нуждае повече от този тип грижи, отколкото към по-голямо дете, което се приема като по-автономно и затова може би, по-малко предразположено към създаване на емоционална връзка.

В този случай, трябва да се помага на двойките да помислят върху двете нива на тази ситуация.

Първата засяга детето. Дори и по-големите деца се нуждаят от грижи и обич, в това отношение, те със сигурност не са на нивото на неосиновените си връстници, но имат по-инфантилни, по-регресивни нужди, дори от ласки и физически контакт, който по принцип е насочен към най-малките.
Преждевременната автономност, постигната по насилствен начин, за да „оцелеят” в институциите или на улицата, понякога плашат родителите. Всъщност те трябва да помогнат на детето да се откаже временно от тази автономност, за да се върнат назад, зависейки по здравословен начин от родителските фигури, макар да изглежда неподходящо спрямо възрастта им.
Този прочит, може да помогне на двойките да се чувстват полезни, в смисъл, да дават и правят много за тези деца по отношение на физически грижи, пресъздавайки именно онази реципрочна зависимост и принадлежност, която възнаграждава всички.

Вторият план засяга двойката.
Да се желае малко дете, защото е „чиста дъска” не е много закрилящо спрямо детето, а основно спрямо себе си като потенциални родители. Мисълта да се формира детето, както желаят, елиминира евентуалните „наследства”, които детето може да донесе със себе си и в същото време дава повече гаранции, че скоро детето ще стане „сходно” на тях или както е желано в представите.
На двойките трябва да се помогне да разберат тези динамики, да ги изразят и да ги преосмислят.
Да станеш родител чрез осиновяване не е еднакво на това да станеш родител по биологичен път. Не можеш да „избереш” определено дете за да реализираш родителския си модел, а се изгражда ролята на баща или майка в процеса на родителстване, справяйки се с целия багаж от преживявания и опит, които детето носи със себе си.

С тези заключения, нямам намерение да съдя намеренията на бъдещите родители в желанието им да осиновят дете, нито на страховете им спрямо детето, което ще осиновят. Също нямам за цел да убеждавам, поелите вече по пътя на осиновяването, да осиновят голямо дете, вместо малко (би било дискриминиращо спрямо последните).
Изложените аргументи целят само да преразгледат някои предубеждения спрямо по-големите деца, макар именно в тези семейства да откриваме един огромен ресурс по отношение на децата, които заради това, че вече не са така малки, рискуват да останат завинаги без семейство.

От Наталия Сорентино, психолог в N.A.D.I.A. Onlus

Превод: Петя Лакова

__________________________________________

Бел. Прев.: * Спрямо действащите закони в Република Италия