За бъдещи осиновители

Да бъдеш майка

Това, което бих искала да споделя този път не засяга пряко осиновените ни деца, а нас – техните майки.
Ще бъда откровена до болка и ако някой четейки се ядоса на написаното от мен, нека знае, че това са личните ми преживявания, личните ми емоции и личните ми трансформации. В никакъв случай не твърдя, че това е един задължителен път или, че сам по себе си е правилен. Но, ако някой се познае… е, да видим!

За мен майчинството от най-ранната ми възраст е било нещо, което е ангажирало съзнанието и емоциите ми в много висока степен.
От този сорт жени съм, жени – майки. Жени, които макар и да имат всичко останало на света, без майчинството не биха намерили мир, не биха намерили себе си.
Когато такава жена, тръгне по пътя на проблемното забременяване, на спонтанните аборти, на стерилитета, на загубата на дете… когато, с една дума, не успее да стане майка и да обгрижва едно дете, тя умира!

Не, не преувеличавам. Нещо голямо умира в нея. То боли и кърви, повежда я по страшни пътеки, стига до Ада и малко преди да направи така, че да загуби изцяло разсъдъка си… умира, а на негово място остава вакуум. Огромен, невъзможен и гледащ в нищото вакуум.
Аз съм никоя, аз съм никоя, аз съм никоя…

Болката вече не кърви, не пулсира, не я кара да крещи. Просто мълчи, със здраво стиснати устни и размазан грим от пресъхнали сълзи.
Тя се оглежда в огледалото и вижда едно все още запазено лице на… палячо.

Какво общо има всичко това с осиновените ни деца?
Често четем, че бъдещите осиновители трябва да надживеят болката от невъзможността да имат свои деца. Но тази реплика често, по мое мнение, се тълкува неправилно.

Болката не може да бъде надживяна. Тя е вечна. Тя е там, ден и нощ, в радост и смях през сълзи, в усмивката на всяко дете… Тя е там, докато не стигнем дъното и докато не се изкачим отново, тя става самите нас. Тогава можем да я приемем и дори да я заобичаме. Защото, едва тогава жената, която не може да има деца, може да заобича и себе си.
Ето.
Защото за жената, дарена с най-силните майчински инстинкти е без значение чие дете отглежда, но това, от което се нуждае е да си прости. Да се приеме и да се заобича, за да може да даде нужната любов и на едно дете.
Не на нечие дете или на собственото си дете, а просто на едно дете.

Осиновените ни деца идват при нас мечтани, желани, копняни, но е факт, че ние сме си чужди. Две отделни същества, несвързани по никакъв начин се срещат и тогава жената със силни майчински инстинкти изпада в паника, защото това не е приказката, за която е мечтала. Това е действителността.
Две различни същества, обединени единствено от две тежки съдби.

Тогава жената със силни майчински инстинкти, се плаши, ужасява се, обвинява се. Стига дори до мисълта, че е била наказана справедливо, защото всъщност е такава, каквато никога не е подозирала, че е.

Безчувствена.
Нелюбяща.
Студена.
Нетърпелива.
Неспособна на всеотдайност.
Гневна.
Не майка…

Романтичната представа за майчинството потъва в море от проблеми и въпроси… Етикетите, които неволно започваме да си поставяме плющят като камшици в съзнанието ни и ни лишават от енергията и силата, така нужна на нашите осиновени деца.

Но да бъдеш майка на осиновено дете, е различно от това да родиш дете. И тази разлика, ще става все по-видима с времето, дори когато най-сетне така мечтаната връзка между дете и майка стане факт.
Различно, не значи да обичаш по-малко, напротив. Различно, просто е различно.

Осиновените ни деца, не са заместници на неродените ни деца. Те са чудеса, те са ангели, те са… личности, които без да искаме можем да натоварим с ореола на това, което сме мечтали с цялата си същност, но никога не е добило форма и плът.

Бих определила връзката, която се ражда между майка осиновителка и осиновено дете, като божествен дар, като магията, която изпитваме, когато се влюбваме, като най-ценното приятелство, като неземна, като безпределна, като всеотдайна… но това, което тя не - е тази връзка, която спонтанно и естествено съществува между майката, която поглежда току-що роденото си дете.

Когато жената със силни майчински инстинкти, проумее тази, в крайна сметка проста и не дотам страшна истина, тогава сякаш може да се отдаде най-накрая на майчинството. Да стане опора и отправна точка за едно невинно създание, нуждаещо се от вяра, безрезервна любов, разбиране, сигурност и подкрепа. И от една силна, обичаща себе си и него жена, която ден след ден ще става все повече майка.