За бъдещи осиновители

Късното осиновяване (осиновяване на дете над 3 години)

- Защо осиновяваме относително голямото дете?
Характеристики
- Какво да очакваме след като осиновяването е факт?
Желателното родителско поведение

По-голямата част от бъдещите родители осиновители, мечтае за малко дете. Въпреки това било поради избор или поради обстоятелствата, осиновяването на относително големи деца също не е рядко.

Защо осиновяваме голямо дете?

Според едно проучване* в четиридесет семейства, които са осиновили по-големи деца, осиновителите се ориентират към тази възможност, поради различни причини:
- Имат едно или повече деца, осиновени или биологични и искат да прибавят още едно дете в семейството, без да изживяват отново „отглеждането на дете”;
- Често отначало те планират появата на малко дете, но са променили мнението си по време на процеса, за да ускорят времената. Мислят, с право или не, че малките деца са по-малобройни от големите и е по-лесно да бъдат осиновени. Някои осиновяват братя и сестри по същата причина;
- На други осиновители, просто бива предложено по-голямо дете и те не се осмеляват да кажат ‘не’ на едно изоставено дете;
- Някои осиновители свободно избират деца, „които никой не желае”, по-големи или с определени заболявания;
- Други осиновители искат да намалят разликата между себе си и децата или между осиновените деца и биологичните им деца;
- Други мечтаят за дете, „което да държат за ръка”;
- Други искат детето да бъде по-дистанцирано от едно новородено, например, защото искат да се върнат по-бързо на работа.
Каквито и да са мотивите на осиновителите, осиновяването на относително голямо дете, е не по-малко комплексно от това на едно малко дете, напротив. Разбира се, не е нужно да проверявате температурата на биберона, но трябва да се справите с една малка същност, която е възможно да се окаже доста сложна.
Това важи още повече, когато осиновителите не са особено подготвени за това, което ги очаква. В трескавият период на осиновяването, съветите на социалните работници или на други родители, някак подминават съзнанието на осиновителите. Въпреки това, трудностите в приемането на относително голямото дете са действителност.
Да видим защо.
Някои проблеми: детето може да бъде осиновено сравнително бързо, без истинска подготовка за това, което може да се очаква; може да е било жертва на неглижиране, на физическо и/или сексуално насилие, често са родени в семейство с един родител (майка), може да са били изоставени на обществени места или поверени на специализирани институции без социална или медицинска документация.
Може би са преживели вече доста раздели и премествания било в различни домове или институции.
В тези деца често има наличие на една емоционална несигурност в по-малка или по-голяма степен, синдром на изоставяне, затруднения при приемането на раздели и/или изпитват затруднения да се привързват към възрастни.
При осиновяването тези деца преживяват т.нар. културен шок, смяна на обстановката, храната, музиката, физическите аспекти, навиците, обичаите и т.н.
Могат да срещнат затруднения в личната идентификация, да създадат „двойствена личност”, могат да се различават по етнос от осиновителите си и да изпитат интензивно желание да се върнат към истинския си произход.
Може да се наблюдава повишено напрежение в поведението: агресивност, непостоянство, хиперактивност, регресия, непокорство, негодувание спрямо авторитета на възрастните и т.н. Е, да, списъкът не е успокояващ. Но невероятното е, че противно на всичко, тези деца могат да наваксат с неотлъчната подкрепа на осиновители, които са изключително подготвени. Подготвени, точно в какво?

Какво да очакваме след осиновяването?

Децата осиновени на три и повече години, идват в семейството с малко или повече трудно минало, но и с персонални ресурси.
С помощта на родителите осиновители и може би със специализирана помощ, повечето от децата се аклиматизират, наваксват забавянето си и стават „нормални” деца. За жалост, понякога това не се случва. С надеждата да помогнем в успеха на по-голям брой късни осиновявания, представяме някои ситуации, които могат да се очакват, подчертавайки, че всеки случай е строго индивидуален:
Често, веднага след осиновяването, детето и семейството изживяват един идиличен период. Всичко е ново и хубаво или почти всичко.
После следва фазата на регрес или рецесия. Детето свиква с това, че неговите първични нужди са задоволени.
Проумява, че няма да види повече, според случая – биологичното си семейство или специализираната институция, приятелите от социалния дом и т.н. Няма вече отправни точки, не му остава нищо от доскорошната му среда, с която е свикнало.
Детето поглъща храната настървено. (Или отказва да се храни)**
Може да извършва жестове, които родителите не разбират. Може да говори неразбираемо.
Не се сдружава с братята и сестрите си, няма приятели.
После може да премине във фаза на автономност и утвърждаване.
Детето ще изпада в гняв, ще демонстрира неподчинение. Общо взето това са положителните знаци на адаптацията.
Ще се опитва да манипулира средата за да установи личността си и да изпита границите на приемане от страна на новите си родители.
Детето може дори да отхвърля новите си родители, да отхвърля всички жестове на обич, едновременно изпитвайки вина за тези чувства.
То страда много по изгубеното минало, по навиците си, по средата си.
Осиновеното късно дете, трябва да изживее изведнъж всички тези затруднения по едно и също време.
Детето на училищна възраст, може да има затруднения във възприемането, дефицит на внимание, хиперактивност и т.н.
Може да изпитва тревожност, стрес, страх от неуспеха и от ново изоставяне. По време на този период, останалите от семейството изпитват смущение и също имат нужда от внимание. Още повече, че другите членове на семейството, дядо и баба, чичовци и лели, не разбират добре какво се случва…
С много подкрепа, детето ще успее да се аклиматизира, но ще мине много време, преди да успее да изгради една „нормална” връзка с новите си родители.
Липсата на реципрочна любов и разбиране е трудно изживяване за родителите. Със сигурност, с изключение на екстремните случаи, когато оттеглянето на детето от семейството е единственото решение, отношенията се стабилизират с времето и детето развива продължителна привързаност към родителите си.

Осиновителите могат да потърсят помощ от професионалистите, с изключение на екстремните случаи, касаещи възприемането на училищния материал, само след като са изразходвали всичките си ресурси. В крайна сметка, родителите трябва да разчитат на себе си за да помогнат на детето да се интегрира. Нека видим какви са тези ресурси.

Желателно родителско отношение.

Всички родители осиновители, трябва да притежават доста качества за да поемат по пътя на осиновяването, например – търпение, голяма способност да обичат, стабилни отношения в семейството, да са се справили с болката от стерилността и т.н. Въпреки това, за да имат повече добри възможности в тази ситуация и за да успеят да се справят с предизвикателствата, посочени по-горе, родителите на относително голямото дете, трябва да притежават много събирателни наклонности и способности.
По-точно, трябва да бъдат: много отворени по отношение на различните култури и да се запознаят, колкото е възможно повече с произхода на детето, още повече, ако то е по-голямо; да реагират умерено и да улавят влиянието и опита, идващи от произхода на детето и да отгатнат проблемите, които може да срещне от различието на културите; трябва да умеят да откриват бързо липсите, които е понесло детето и да разкриват проблемите на идентичността, които детето ще прояви при идването си или в бъдеще; освен това, те трябва да поемат ролите си в осъзнаването на тази идентичност; трябва да бъдат наясно с евентуалните проблеми при интеграцията в училище и да проверят в съответната структура, дали детето може да разчита на нужните му ресурси; да притежават голяма чувствителност към емоциите на детето и воля да му помагат в справянето със защитните му реакции и адаптация по отношение на обществените стереотипи;
Да нямат прекалени очаквания спрямо детето, а по-скоро да го приемат безусловно.
Трябва да са изключително толерантни или поне да имат склонност да се променят, да се контролират, но без да получават в замяна, каквато и да е реакция от детето в началото.
Осиновителите не бива да се ръководят от обществените представи, но трябва да разчитат на една стабилна семейна връзка, сама по себе си; да притежават талант да подкрепят детето в болката и в загубите му, да приемат, че може да не е удовлетворено, да имат готовност да вложат много време и енергия. Трябва да приемат или потърсят помощта на професионалисти, когато детето или семейството има подобна нужда.

____________________________

Бел.прев.:

*Проучването не е извършено в български семейства.

** По лични наблюдения от опит с дете, което реагира на промяната чрез отказ на храна.

____________________________

Откъси от „Синтез от четива за комитета след осиновяване” на Служба международно осиновяване, Клер-Мари Каньон, представител на родителски асоциации, юни 1997 година, 20 стр.

Превод и адаптация: Петя Лакова