За бъдещи осиновители

Психология на осиновяването

Съществуват много текстове, които разглеждат една такава комплексна тема като осиновяването.От панорамата на италианската и чуждата литература относно феномена на осиновяването, изпъква хипотезата, върху която се спират много учени и тя е - дали осиновяването представлява рисков фактор за психическото развитие на непълнолетния.
Най-общо, може да се каже, че на клинично и на изследователско ниво е налично по-високо отклонение от нормата на емоционални е отношенчески проблематики, при тези, които са били осиновени. И именно, семействата с осиновени деца се обръщат много по-често към психолози и психиатри, отколкото тези с биологични.
Тези данни, макар и значителни , не бива да водят патологизиране на осиновяването , а само като рисков фактор.

Сякаш е по-полезно, да се вземат предвид отношенческите динамики, потенциално неправилни, които могат да възбудят подобни ситуации.Желанието на осиновителите за консултации при психолог, отразява тяхната нужда да „правят винаги нещо” за децата си, сякаш това е тяхната мисия, която понякога може да не прекрати, дори и с навлизането на детето в зряла възраст.(Прюр, 1988)
Възможно е тази нужда да подсилва чувството за възпитателна мощ на родителите, която, ако от една страна задоволява тяхната нарцистична идентификация, от друга страна, служи да унищожи образа на биологичната майка и да създаде едно ново дете, което няма история, няма минало.
Това сравнение с биологичната майка, може да дойде от страна на осиновителите, когато например, нападат с думи осиновеното дете в случаите, когато ги разочарова по някакъв начин.

Освен това, в някои семейства на осиновители се случва „разкъсване във времето”, защото съществува едно общо усилие, както от страна на осиновителите, така и от страна на осиновеният, да забравят миналото, което често е болезнено.
Следователно „успелите семейства” са тези, които запазват спомена за периода преди осиновяването. Това им дава възможността да създадат продължителност във времето, тъй като, когато не съществува минало, е възможно да се окаже трудно наличието на бъдеще.

Но съществува още нещо, което осиновителите забравят: Историята преди осиновяването, която в случая на стерилните двойки, е история изградена с много болка. Много често в семействата на осиновителите не се говори с децата, какво е мотивирало осиновяването и защо е бил направен този избор. Родителите по принцип, наблягат на това, че миналото на детето е много по-болезнено и следователно избягват тези разговори. Тази тяхна „тайна”, обаче, може да се отрази тежко на взаимоотношенията родител - дете.
Затова е много важно, съпрузите да преосмислят собствените си болки и преживявания свързани с тази биологична загуба. Този процес, който се развива с времето е много важен за двойката родители и за успешността на осиновителния процес.
В тези семейства, пътят който води до осиновяването, рядко се приема като болезнен, защото по всяка вероятност в техните представи (неосъзнати) живее убеждението, че за да имат дете, трябва да заплатят много висока цена и именно, чрез болката. Когато една двойка открие, че е стерилна се подлага на едно дълго пътуване: Първо, различни медицински прегледи от сексуално естество, след това, когато реши да осинови дете, бива подложена серия от разговори с различни професионалисти (психолози, социални работници), за да бъде оценена като годна за осиновяване; после очакването, бюрократичните процедури и понякога пътуване в чужбина. Следователно, трябва да понесе една силна и масова инвазия на същите професионалисти в личната си сфера, което може да подложи на сериозно изпитание, желанието им да осинови дете. Осиновителите, които нямат проблеми с осиновените си деца са достигнали „разделение на двойната трагична съдба на осиновяването, тоест, тази на осиновеното дете и тази на неговите родители”. (Прюр, 1988)
Трагичната съдба на детето е съдба на дете, което често има зад гърба си ситуации свързани с изоставянето. Както подчертахме вече, обаче, съдбата на родителите е била не по-малко трагична.

Очаквания и страхове на семействата, които се насочват към осиновяването

Както видяхме, осиновителите стигат до осиновяване, чрез една лична ситуация, която често не е разрешена, защото проблемите, които са довели двойката до решението да осинови, са останали отворени, особено в случаите на стерилни двойки.
Често в осиновителите остава убеждението на подсъзнателно ниво, че да бъдеш родител осиновител е по-малко от това, да бъдеш биологичен родител. Това ги кара да мислят, че независимо от всичко, детето принадлежи на биологичните си родители и че нещата, които могат да направят за детето никога няма да бъдат достатъчни, за да направят от осиновителите, родители “еднакви” с другите. (Дел Антонио, 1986).

Това е един от начините да се обясни, защо осиновителите отказват да разкрият произхода на детето, не само в заобикалящата ги среда, но и на самото дете, както и желанието им да не се говори пред детето за раждането му.
Посредством това поведение, те се стремят да не притесняват детето, но именно така те го възприемат различно от едно биологично дете. Но те имат нужда от това дете, не само защото присъствието му ги прави родители и това реализира желанието им за родителстване, но им гарантира и една адекватна социална роля. Важно е да разберем колко силно е залегнала още в народопсихологията идеята за семейството, което е изградено от двойка родители и от деца. Друг проблем, представлява образът, който родителите си изграждат за осиновеното дете: Опитват се да си представят как изглежда физически. Това се случва и на родителите, които очакват собствено дете, но при осиновителите този образ е по-малко сигурен, тъй като неминуемо те си задават въпроса какво е наследило детето от биологичните си родители, къде е живяло (ако не е новородено). Тези притеснения остават без отговор, тъй като те не знаят нищо за детето, което ще осиновят. Следователно, образът, който осиновителите си изграждат, често не отговаря на действителността, а на техните очаквания. Този образ, ще бъде решаващ в бъдещето на връзката между родител-дете. Може да се случи така, че образът на действителното дете и този на детето от представите да се конфронтират и не винаги, действителния образ бива определен като по-добрия.
Представата за детето отчасти представлява характеристики, които са свързани с личните предпочитания на осиновителите и отчасти с характеристики, които отговарят на общите нужди, породени от културните стереотипи. И именно - много често срещана е представата за едно дете без лична история; история, която започва в момента на осиновяването му, изключвайки предишния опит, който не бива да е част от живота му. Поради тази причина, основното предпочитание е насочено към много малки деца, които нямат за гърба си собствена история. Дори хората, които осиновяват по-големи деца, често не желаят да помнят тяхното минало.
Рискът при подобно поведение, характеризирано от отказ на каквато и да е връзка с миналото на детето, обаче означава, то да бъде принудено да загуби част от себе си, Дори и отношенията на детето с биологичните родители са били конфликтни или негативни, въпреки това са много важни за него и са неговите начални отправни точки в създаването на представа за себе си и за другите.
Друг страх на осиновителите е, че детето няма да се привърже към тях, особено ако не е малко и е имало контакти с биологичните родители, както и че веднъж пораснало, ще потърси отново връзка с тях. Мисълта, че детето ще потърси корените си, поставя осиновителите в ситуация на съревнование с биологичните родители и ги кара да се чувстват заплашени от това, че детето може да предпочете вторите. Тези фантазии се изживяват придружени от усещането за личен провал. Осиновителите не успяват да зачетат „родословното любопитство”, което обединява подрастващите осиновени като един нормален и физиологичен акт. Това усещане за фалит налага висока степен на подценяване и понякога може да доведе до една фантазия, която им казва, че са предизвикали трагичната си съдба на стерилни родители.
Но страхът, че детето няма да се привърже и няма да може да стане “наистина” тяхно дете, може да накара осиновителите да създадат с него много силна и почти изключителна връзка, отричайки на моменти отварянето към външния свят и предимно към връстниците.

Друго очакване е това за успеха на детето, достигнало една определена възраст: В този смисъл, родителите се опасяват от някои трудности свързани с наследствените фактори или с емоционалните дефицити. В тези случаи, по отношение на избора за осиновяване, става фундаментален интелектуалния потенциал, смятан за много важен по отношение на успеха на детето. Но дори и наличието на характерни черти в детето, може да предопредели социалният успех на същото. Поради тази причина също, биват предпочитани по-малките деца.
Често съпрузите имат тенденцията да не говорят за страховете и притесненията си по отношение на бъдещето на детето, за успеха на самото осиновяване, не само с други хора, но и помежду си. Тактиката да не се говори с детето е техника, които самите те използват на първо място. Липсата на конфронтация на личните страхове с тези на партньора може да доведе до различна представа за детето и тя да създаде от своя страна различни очаквания по отношение на същото.
Гуиди и Този използват термина „семеен роман”, зает от психоанализата (нуждата на подрастващия да се олицетвори чрез един фантастичен процес, един осиновителен произход, който може да го дистанцира от биологичните родители и така да го подпомогне в израстването), подавайки така “истинската действителност пресъздадена от това семейство”. (Гуиди, Този, 1996)

По този начин, промяната на историята на детето в семейството, променя неговият „семеен роман” в осиновителното семейство, създавайки и давайки му една нова рамка за смисъла на миналото. Когато се разказва на детето историята за корените му, определена като „описателна истина”, трябва да се предостави необходимата информация за биологичните родители, отчитайки и евентуалните събития, преди осиновяването. Описателната истина, която ще бъде пресъздадена от семейството, трябва да зачете всичко, което засяга детето.
Съответно, тук има място обяснението относно отказа или невъзможността, които са определили загубата на родителски способности на тези, които са го създали; желанието на осиновителите да станат родители, следователно да се разкрие истината за евентуалната стерилност; трудностите, които са срещнали по пътя на проучването и създаването на доклада за годност от страна на социалните служби.
„Семейният осиновителен роман, следователно подрежда времевите последователности, които объркват поредността на различните житейски цикли, засягащи описателната истина.” Описателната истина се допълва посредством времето, според нуждите изразени от вече по-голямото дете, чрез обяснения, ако са известни, относно родителския отказ.
Описателната истина, отразява предпоставките на индивидите, които я пресъздават, тоест на семейството, което я предоставя. Тук, понеже това е „семеен роман”, намират място историята на събитията, емоциите и съответния смисъл, такива каквито са в представите на родителите. (Гуиди, Този. 1996)

Момента на срещата

Момента на срещата е много труден, поради наличието на една реципрочна отчужденост (и двете страни имат различен стил на живот, навици, поглед към действителността). Както видяхме, родителите също така, са си създали очаквания и таят страхове по отношение на другия: Родителите посредством образа на желаното и идеализирано дете и детето, посредством образа на възрастния, който е плод на предишния му опит.
Следователно е необходимо едно взаимно приспособяване, определено от постепенното опознаване, но също така и от взаимните опити да се отчетат личните страхове и очаквания. Тогава началната трудност няма да се състои само в изграждането на връзка между индивиди, които не се познават, но и да се заместят фантастичните образи с такива на действителни личности. Много е важно обаче, това да се случи и от двете страни.
От страна на родителите несъответствията не са само между желаното дете и действителното дете, но и между представата за себе си като родители и поведението им спрямо осиновеното дете. Счита се, че за детето, ако от една страна осиновяването дава усещане, че е желано от някого, в същото време му дава сигурността, че е било нежелано от биологичните си родители. Детето се чувства изоставено, но често не познава мотива и по някакъв начин се чувства отговорно, поради това се страхува да не бъде изоставено отново, тъй като все още няма доверие към новите си родители, предизвиква ги, за да провери дали наистина го обичат, посредством агресивно поведение или заплахи за изоставяне.
Подобно поведение, ако от една страна може да бъде средство за отричане на една болезнена и страшна действителност, от друга е възможно да породи чувство за вина и страх от ново изоставяне. Това поражда в началото едно редуващо се поведение на предизвикателства и търсене на близост, които могат да стъписат осиновителите. Друго поведение, което може да обърка родителите е постоянните спомени от страна на детето за миналото и корените му, с цел да не загуби идентичността си.
Така то разказва за биологичните си родители, дори идеализирайки ги, за да даде дефиниция за себе си в една напълно непозната за него среда.

Влизането на нов член в едно семейство винаги създава адаптационни проблеми. Както едно толкова важно събитие като раждането на едно дете, създава радикални промени в семейната организация: Родителите трябва да си поделят задачите, за да се нагодят към нуждите на новороденото.
В общи линии, според фазите на житейските цикли, семейството трябва да се адаптира и преструктурира, а това изисква от страна на членовете му едно продължително нагаждане. (Минучин, 1976).
Семейството трябва да се справи с проблемите породени, както от вътрешните, така и от външните промени, запазвайки целостта си и трябва да поддържа и подкрепя израстването на членовете си, адаптирайки се едновременно с това към едно транзитно положение. (Минучин, 1976)

При осиновяването, създаването на ново равновесие в семейството, често се случва трудно. Това зависи от мотивите за осиновяване. Често се осиновява дете само заради жената, не само за да запълва дните й, но и за да даде смисъл на живота й. Случва се съпругът да приеме осиновяването, но не чувства това решение като нещо, което го ангажира и налага промени в живота му, както и в семейните отношения. Не винаги той приема детето и понякога се стига дотам, да го чувства като съперник.
По този начин бащата осиновител се оказва въвлечен в отношения, в които не е мислел да се озове. Това може да доведе до преекспониране на проблемите, които детето носи със себе си.

По този начин, ако отношенията в двойката са били поддържани от нестабилно равновесие или от формално разбирателство, влизането на детето в семейството може да породи силно напрежение.
Освен това, ако родителите не са способни да признаят двойната нужда на детето от закрила и обич, но също така и от нуждата постепенно да става независимо, изучавайки нови пространства, детето може да не успее да се дефинира по независим начин в семейството. Този неуспех е по-явен при по-големите деца, но дори и при малките деца се забелязва едно пасивно нагаждане към семейните рамки.
„Възможностите за адаптация и на израстване на детето в новата среда, се оказват свързани с възможността на родителите да променят семейните взаимоотношения по отношение на нуждите на детето и следователно да променят очакванията си, както и на надеждите породени по време на очакването.” (Дел Антонио, 1986)
И така, осиновителите трябва да поемат родителска роля по отношение на осиновеното дете, приемайки го такова каквото е, с всичките му нужди, но също така и с конфликтите и затрудненията му.

Сара Салвио, псохолог, Болоня