За бъдещи осиновители

“В твоето коремче ли бях, мамо?”

Загадката за това как се раждат бебетата е първият по-сериозен проблем, който занимава детският ум според Фройд. Когато детето попита мама „В твоето коремче ли съм бил, мамо?” и мама отговори „Да”, детето е спокойно. Но когато осиновеното дете зададе същият въпрос и отговорът е „Не”, то вече има своя собствена гатанка „В чие коремче съм бил?”

Осиновеното дете ще продължава отново и отново да задава този въпрос: „В твоето коремче ли бях, мамо?”, надявайки се все някога мама да каже така желаното „ДА”. Детето всъщност пита за началото на собствения си живот, за началото на личния си житейски разказ („life narrative”- на някои места ще го преведа като „наратив”, „narrate” - разказвам). Личната ни история обикновено започва със зачеването, или дори преди това, ако знаем кога са се срещнали мама и тати. Тя се развива и променя през целия ни живот. Обикновено включва детайли като това колко сме ритали в корема на мама, трудно или лесно сме се родили, какво бебе сме били.

Мой приятел си спомня как 7-годишната му (биологична) дъщеря честичко й е казвала „Тати, разкажи ми историята” - как е срещнал мама, как се е влюбил в нея, как а се оженили, колко много са се обичали и как тя е започнала да расте в коремчето на мама. Детето се чувствало сигурно и спокойно, слушайки отново и отново историята за живота си - която не започвала с раждането й, а с мама и тати, които са я създали. Понякога бабите и дядовците добавяли подробности от живота на мама и тати, преди тя да се роди. Детето знаело, без да е необходимо да му се казва, че личната й история е свързана с тази на родителите й, на бабите и дядовците й, на прабабите и прадядовците й - през поколенията и й давало чувство на свързаност. Нейната лична история разкрива идентичността й. Ако от личната й  история липсваха важни хора (мама, тати, баби, дядовци), за нея щеше да е трудно да се чувства свързана. За повечето деца, личната им история е част от сянката им - нещо толкова естествено и вродено, нещо, което се развива през годините и не може да бъде откъснато от тях. Не е така обаче, когато си осиновен.

Личните истории се разкъсват от лични или исторически събития, като война, развод, смърт, изоставяне, осиновяване. При осиновяването има поне три разкъсани лични истории:

-   разкъсана е личната история на осиновителите поради невъзможността да имат собствено биологично дете
-   разкъсана е личната история на биологичните родители поради невъзможността да запазят биологичното си дете
-   разкъсана е историята на осиновеното дете, което е изтръгнато от собственото си генетично и историческо семейство, за да запълни празнината в личната история на осиновителите си.

При затворените осиновявания, възможността на осиновителите да продължат личната си история става чрез невъзможността на детето да продължи собствената си история. Защо? Защото в затвореното осиновяване, когато осиновяваш дете, му казваш толкова много за семейството, в което влиза и толкова малко за семейството, от което идва… Сякаш се очаква неговата идентичност да започне от момента, в който то е станало част от новото семейство… Сякаш е дете без минало…

Преди време, а може би все още някои хора го правят, на осиновените деца им беше казвано, че родителите им са починали в катастрофа или други подобни сценарии - истории, съчинени в един психологичен вакуум, но съдържащи в себе си метафоричната истина, че от биологичните родители и детето се очаква да бъдат наистина мъртви един за друг. Независимо от много промени в системата на осиновяването, много родители все още изпращат старото двойно послание - „Ти си наш, но всъщност не си точно наш”. Някои от тях все още умишлено завоалирано говорят за причините за изоставянето - било чрез измислени истории, било чрез изречения от типа на: „Тя е била много бедна”, „Тя е била твърде млада”, „Тя те е обичала прекалено много, за да те остави при себе си”. Тези родители казват на детето си „Ти си осиновено”, но не му казват това, от което то се нуждае - в чие коремче е растяло, кое е семейството, от което то идва и с което е все още биологично свързано. В този смисъл казването е всъщност не-казване..

Мария дойде при мен, силно притеснена за 5-годишната си дъщеричка Сара, която много страдаше. Когато била на 4 годинки, Сара попитала майка си дали е била в нейния корем.
„Не”, отговорила Мария.
„Защо? Как така?”
„Защото коремчето на мама беше болно”
„Тогава в кое коремче съм била”
„Била си в друго коремче”.
И тогава Мария започнала да обяснява на Сара как жената, в чието коремче сара е растяла, не е можела да се грижи за нея, след като я е родила, защото е била сама и не е имала пари. Този отговори задоволи Сара за определен момент.
Когато Сара станала на 5 години, Мария решила да й обясни някои факти от живота и й купила книжката „Откъде идвам?”. Сара започвала да плаче всеки път, когато в книжката се стигало до момента на срязване на пъпната връв на бебето.
„Защо плачеш?, питала Мария.
„Защото мама не е можела да ме храни.”
„Защо не е можела да те храни?”
„Защото е била бедна. Защото идвам от бедно семейство. Защото не е имало достатъчно пари да си купи храна”.

Сара е възприела абсолютно буквално историята, която Мария й е разказала и сама, с помощта на фантазията си, запълваше празнините в личната си история.
През същата година, една жена се усмихнала на Сара в супермаркета. Жената била руса, със сини очи, като Сара и много повече приличала на нея, отколкото майка й, която била с тъмна коса и тъмни очи. Сара изтичала към непознатата жена и я прегърнала. Жената казала на Мария - „Сигурно ме помисли за някой друг”. На път към вкъщи, Мария попитала Сара защо е прегърнала тази жена.
„Защото това беше майка ми”, отговорила Сара.
„Какво искаш да кажеш?”
„Знаеш какво искам да кажа - истинската ми майка”.
Мария не могла да каже нищо друго, освен да предупреди Сара да не се хвърля на врата на непознати.
През същата тази година Сара често плачела. Станала агресивна в училище, започнала да удря съучениците си. Един път, когато Мария се опитвала да я успокои, Сара я попитала:
„Откъде идвам аз, мамо?”
И когато Мария за пореден път обяснила, че Сара е била в коремчето на друга жена, Сара казала: „Къде е тя? Искам да я намеря. Не може ли тя да живее с нас?” Докато другата майка остава аутсайдер, част от личността на Сара също остава отвън. Чрез всички тези въпроси Сара се опитваше да събере всички заедно, за да може да има пълно семейство и да се чувства цяла.

Мария се опитала да успокои Сара: „Когато пораснеш, ще ти помогна да я намериш. Сега не е моментът.”
Сара не повдигнала въпроса отново, но спряла да удря децата в училище. Мария обаче все още се притеснява: „Страх ме е, че Сара ще хареса повече НЕЯ и няма да иска повече да живее с нас”. Мария изразява страха на толкова много осиновители… Но Сара, малкото момиченце, което познава една единствена мама, няма да предпочете другата мама, само защото е растяла в нейното коремче. Тя просто иска да знае повече за тази „друга мама”, може би иска и да я види, но не иска да напусне уютната си детска стая, играчките си, приятелчетата си, а най-малко мама и тати. Осиновителите й са нейните родители, най-малкото защото са били с нея, когато се е разпадал на хиляда парченца… Ако осиновителите разберат това веднъж завинаги, няма да се страхуват да казват на децата си истините за произхода им и да бъдат заедно с тях по пътя към намирането на себе си и постигането на цялостност.

Много често разговорите за осиновяването се оприличават  с разговорите за сексуалното образование. Парадоксално е, че децата знаят много повече за секса, отколкото за собствения си произход - защото докато родителите обясняват значението на думи като „матка”, „яйчници”, сперматозоиди”, те никога не свързват реални хора с тези части на тялото. „Бихме ти казали, но нищо не знаем” е рефренът, който детето чува всеки път, когато попита нещо за биологичните си родители. Или „Когато пораснеш, можеш сам да разбереш”. Но детето усеща съмнението и страховете в думите на родителите си. „Сякаш всеки път, когато заговорех на тази тема, на тях им ставаше неприятно - сякаш не искаха дори да си помислят за раждането ми”, споделя една осиновена жена, чиито родители са й казвали, че е растяла в сърцето на мама.  „През цялото време се опитвах да си се представя там, някъде, в тялото - между сърцето и корема”.

И сега какво? Да обвиним системата, процедурата, законите, лошите практики, които не осигуряват в досиетата на осиновените деца снимки на биологичните родители, информация за личността им, характера им, интересите им, родословното дърво, медицинската история. Или да помолим биологичните майки да пишат писма на децата си, в които да се опитат да им обяснят защо вземат това решение - писмо, което да бъде дадено на детето на една  по-осъзната възраст.

Това ще отговори ли на детските въпроси:
„Защо другата мама не може да дойде на рождения ми ден?”
„Тати, може ли другата мама да живее в палатка, отзад на двора?”

Трябва ли да зависиш от някой друг и да обвиняваш кого ли не, когато сам можеш да потърсиш необходимата информация, за да можеш ТИ самият да отговориш на въпросите на детето ти. Ако не можеш да намериш тази информация от досието, можеш да откриеш биологичната майка и да знаеш какво се случва с живота й. Да даваш реална информация на децата си за „другата мама”, което се случва в отворените осиновявания, осигурява на детето възможност да изгради цялостна, а не разкъсана идентичност.

Детето, осиновено чрез затворено осиновяване и най-вече детето, отглеждано от родители, които не могат да преодолеят собствените си страхове от неговите биологични родители, не са такива късметлии. Когато осиновеното дете пита отново и отново „В твоето коремче ли бях, Мамо?”, то се опитва да се роди. Едва ли нещо друго, освен реално знание за „другата мама”, което другите деца имат наготово, ще го убеди в това, че то наистина е било родено. Осиновеното дете иска да е било в коремчето на единствената майка, която познава, защото тогава то ще е истински родено, както са всички други деца, които познават майките си. Има ужасяваща бездна между коремчето на непознатата мама, която го е носила вътре 9 месеца и после го е изоставила и коремчето на любимата мама, в което то толкова много иска да е било. Детето може да изглежда задоволено от неистинските отговори, но в кошмарите си, сякаш това е бездната, в която то пропада…