За децата

Едно осиновено дете разказва за своите бягства…

16-годишна осиновена девойка споделя:

“Често си спомням детството си…
Спомням си кошмарния страх, че мама няма да ме вземе от детската градина…
Спомням си неща, които бях забравила. Които не исках да си спомням… Може би за да се предпазя от болката на спомена.
Помня как когато бях на 6-7г., всеки ден седях на двора сама, само с кучето си. И родителите ми си спомнят. И до ден днешен не знаят защо го правех.
Помня как се събуждах през нощта. От сънищата си. От поредния сън, в който бях сънувала биологичната си майка. В сънищата тя приличаше на мен. Дълга тъмна коса. Млада. Малка. Невинна.

Заспивах с фантазиите за нея.правех това, докато не станах тийнейджърка.
След това спрях. Бях й толкова ядосана… За това, че толкова години, тя не ме беше потърсила. За това, че ме беше изоставила.

Когато станах на 13, целият този яд и агресия се отприщи.
Отчуждих се от родителите си.
Не ги допусках до себе си.
Не им давах шанс да ме разберат.
Всичко, което правех, беше бунт.

Те не знаеха как да ми помогнат.

А аз бягах…
Бягах толкова далече.
Стигнах до там, че буквално избягах от вкъщи за повече от година, когато бях на 16.
Винаги съм го правела. Винаги съм бягала…
Вярвах, че бягството е единственото ми спасение…

Малкото момиченце, което всеки ден стоеше на двора с кучето си и чакаше мама… И мама никога не дойде… Накрая момиченцето се отказа да я чака и започна да бяга…

Бягах…
И бягах…
Връщах се, сякаш само за да избягам отново…

Да избягаш е най-лесно. Толкова по-лесно, колкото по-наранен, по-изплашен и по-изоставен се чувстваш.

Въпросът е как да спреш да бягаш.
Как да спреш да се страхуваш.
Как да се почувстваш значим.
Как да отдадеш сърцето и любовта си на някого, след като толкова дълго си бягал…

След като бягството години наред е било единствената сигурност…”