Без категория

Да кажем или да не кажем на детето си, че е осиновено?

Митът за изоставения като бебе Едип, който Фройд превръща в един от основните постулати на своята теория за привличането на детето към родителя от противоположния пол, може да бъде разглеждан и като мит за осиновяването – мит за отчаянието на биологичните семейства, които изоставят децата си, както и мит за последствията от тайните в семейството на осиновителите. Митът за Едип съдържа квинтесенцията на осиновения.

Когато в едно семейство има тайни, в него се констелира конспирация на мълчанието – конспирация, която може и да не е изказана на глас, но подсъзнателно контролира комуникацията в семейството. Тайната в съвременното семейство на осиновителите не е, че детето е осиновено, както беше преди няколко десетилетия, - тайната е центрирана върху въпроса „Кое е детето? От къде идва?”. Осиновителите често знаят информация за произхода и историята на детето си, която не желаят да му разкрият. След като веднъж осиновеният заподозре присъствието на  „първични тайни”, той започва да възприема родителите си като стоящи между него и биологичното му семейство.

И до ден днешен не е съвсем ясно къде точно да поставим осиновяването - между официалното мнение, че осиновеното дете се ражда отново в семейството на осиновителите си и популярното схващане, че „кръвта вода не става”. Въпреки тенденцията към все по-голяма отвореност и все по-малко тайни в осиновяването, в съвременното общество продължават да се срещат срама и амбивалентността, свързани с изоставянето и респективно осиновяването на едно дете. Това, което често преживяват осиновителите е описано още от Хелене Дойч „ сякаш тези майки не могат да се освободят от предразсъдъка да възприемат осиновяването като изкуствено майчинство и предразсъдъците относно биологичния произход на детето. Те искат да запазят илюзията, че са свързани с осиновеното си дете чрез едно пълно, цялостно майчинство и да намерят потвърждение на тази илюзия в детето си”. Сякаш колкото повече осиновителите подценяват стойността на биологичната връзка, толкова повече привличат внимание към болката от непреживяната загуба да имат собствено биологично дете.

Много често посланието, което осиновеното дете прочита в думите на родителите си е ”Ние ще те обичаме като наше собствено дете, безусловно – но всъщност при условието, че се преструваш, че наистина си наше дете”. В това послание има двоен смисъл на „съществуване и не-съществуване”. Родителите сякаш казват: „Ти не си това, което си роден да бъдеш; ти си това, което ние искаме от теб да бъдеш”. Тоест само ако детето се отдаде напълно на идентичността на осиновителския си клан ще заслужи любовта на родителите си. Вече изоставено от биологичната си майка,  осиновеното дете няма друг избор, освен то на свой ред да я изостави, като по този начин изоставя истинския си Аз. Този ранен потенциален Аз, все още привързан към биологичната майка, е неприемлив за осиновителите и следователно, става неприемлив за детето.

Затова е изключително важна нагласата на осиновителите към биологичните родители на детето им. Нагласата не е нещо константно, тя непрекъснато се променя. Обикновено първоначалната реакция е по-скоро негативна, човек се бори със собствените си предразсъдъци, проектира страховете си, склонен е по-скоро да съди другия, отколкото да се опита да го разбере. Емоциите към биологичното семейство варират – важно е осиновителите да преминат през тях, да ги изживеят в различната им интензивност, за да могат постепенно да интегрират тези хора в своя живот. Да намерят мястото им в своя свят и съответно в света на детето им. Защото биологичното семейство е част от историята на осиновеното дете -  важна част, съдържаща началото на живота му, отговорите на въпросите, ключа към идентичността му.