Осиновеното дете, от което се очаква да живее сякаш е мъртво за биологичната си майка, има нуждата да вярва, че жената , която го е носила в утробата си девет месеца, продължава да го носи в сърцето си. Тази потребност е толкова силна, колкото и потребността му да вярва, че жената, която не го е носила в утробата си, но която всеки ден му дарява любовта си, също го носи в сърцето си. Задачата на осиновените деца е да срещнат и сдобрят тези две майки вътре в себе си – биологичната майка, която ги е лишила от всичко майчинско и психологическата майка, която им дарява майчинството си
Според теорията на Мелани Клайн всички деца преживяват разцепването между „добрата” и „лошата: майка. В параноидната позиция и се опитват да интегрират двата образа в депресивната позиция. При осиновените деца са възможни няколко варианта:
- да припишат изцяло положителните черти на едната майка, а изцяло отрицателните на другата, като позициите им могат да се променят във времето
- да разцепят всяка една от майките на две, като по този начин се появяват четири майки – две „добри” и две „лоши”
Какво се случва в света на осиновения с тези конфликтни образи на „добри” и „лоши” майки, които ги спасяват, крадат, обичат и изоставят?
Кои от всички майки се противопоставят една на друга и кои се интегрират в едно цяло? Към коя от всички майки да е лоялно осиновеното дете?
Коя майка е истинската?
И кое дете е истинското?
Отричайки че осиновените имат две истински майки, обществото отрича реалността, в която осиновените живеят. Може би това е ключът към отговора на въпроса защо толкова много осиновени споделят, че се чувстват нереални, неистински, неродени. Те влагат толкова много психична енергия в търсенето на онова неуловимо истинско дете вътре в тях, за да открият, че идентичността на това дете е безнадеждно вплетена в реалността и нереалността на неговите две майки.
В дълбините на всяко осиновено дете живеят и двете майки - присъстващата майка и отсъстващата майка, конкурирайки се по между си, всяка придърпваща детето към себе си. А детето живее в страха да не бъде разкъсано от тези две майки, страха от разделената лоялност, страхът от фрагментация, разпадане на Аза.
Тя…и аз….Всъщност животът ми в два реда:неизпратеното писмо слагам тук
Две сме. Изключващи се взаимно…
Не съм ти писала досега.
Не те познавам.
Чувствах те враг , а сегa……знам ли……
Връщам се години назад.
Никога не съм мислела, че си приличаме.
А колко общо сме имали…
По едно и също време сме очаквали първото си дете.
Аз – по болници. За теб – не знам.
За мен то беше всичко. И за теб, може би…
Когато лекарите започнаха да си говорят тихо, гледайки моето дете в мен, си казах – каквото и да се случи, ще го стисна в ръце и ще си отидем вкъщи, далеч от проклетите болници.
Мисля, че и на теб ти е идвало да го грабнеш и да избягаш……
Родих го, преминавайки през деветте кръга на ада. То - също.
Не проумявах защо оживях. За да го видя и разбера, че ще си отиде?
Не ми казвай, че и ти не си се питала същото.
Не ми казвай, че не си усещала ръцете си до болка празни, сърцето си откъснато.
Казаха - трябва да е далеч от мен, за да е живо. Това ли ще бъде животът му на този свят – без мен?! Трябвах му само аз, усещах го физически! Молех се поне да не го боли като дойде оная с косата да го прегърне.
И на теб ли ти казаха – така трябва? Твоята болка не си я представям – подпис и някаква смътна надежда, че друга ще го обича и прегръща. И омраза към мен, вероятно.
……Душата на моето дете може би намери покой – твоето дойде при мен. Близки души били, казват.
Дълго жадуваното мое дете.
Гледах го как расте. За секунда в мен проблясваше остро - защо твоето?!
То ставаше все по-мое. Не , че не се страхувах. Че ще прилича на теб, че ще разбере – има и друга……
Около всеки негов рожден ден го виждах объркано, тъжно. Дали защото и ти беше?
……С него преминахме през гори, планини…Сега няма страх. То прилича на мен. Аз съм майката, а ти – другата. Тази, заради която то пише в стихове за бездна от болка и тъжен ангел с лице на жена.
Две сме.
Ще му помогнем ли да носи своята болка?