// ти четеш...

За бъдещи осиновители

Между две майки…

Осиновеното дете, от което се очаква да живее сякаш е мъртво за биологичната си майка, има нуждата да вярва, че жената , която го е носила в утробата си девет месеца, продължава да го носи в сърцето си. Тази потребност е толкова силна, колкото и потребността му да вярва, че жената, която не го е носила в утробата си, но която всеки ден му дарява любовта си, също го носи в сърцето си. Задачата на осиновените деца е да срещнат и сдобрят тези две майки вътре в себе си – биологичната майка, която ги е лишила от всичко майчинско и психологическата майка, която им дарява майчинството си

Според теорията на Мелани Клайн всички деца преживяват разцепването между „добрата” и „лошата: майка. В параноидната позиция и се опитват да интегрират двата образа в депресивната позиция. При осиновените деца са възможни няколко варианта:

- да припишат изцяло положителните черти на едната майка, а изцяло отрицателните на другата, като позициите им могат да се променят във времето
- да разцепят всяка една от майките на две, като по този начин се появяват четири майки – две „добри” и две „лоши”

Какво се случва в света на осиновения  с тези конфликтни образи на „добри” и „лоши” майки, които ги спасяват, крадат, обичат и изоставят?
Кои от всички майки се противопоставят една на друга и кои се интегрират в едно цяло? Към коя от всички майки да е лоялно осиновеното дете?
Коя майка е истинската?
И кое дете е истинското?

Отричайки че осиновените имат две истински майки, обществото отрича реалността, в която осиновените живеят. Може би това е ключът към отговора на въпроса защо толкова много осиновени споделят, че се чувстват нереални, неистински, неродени. Те влагат толкова много психична енергия в търсенето на онова неуловимо истинско дете вътре в тях, за да открият, че идентичността на това дете е безнадеждно вплетена в реалността и нереалността на неговите две майки.

В дълбините на всяко осиновено дете живеят и двете майки - присъстващата майка и отсъстващата майка, конкурирайки се по между си, всяка придърпваща детето към себе си. А детето живее в страха да не бъде разкъсано от тези две майки, страха от разделената лоялност, страхът от фрагментация, разпадане на Аза.

Дискусия

1 коментар за “Между две майки…”

  1. Тя…и аз….Всъщност животът ми в два реда:неизпратеното писмо слагам тук

    Две сме. Изключващи се взаимно…

    Не съм ти писала досега.
    Не те познавам.
    Чувствах те враг , а сегa……знам ли……

    Връщам се години назад.
    Никога не съм мислела, че си приличаме.
    А колко общо сме имали…

    По едно и също време сме очаквали първото си дете.
    Аз – по болници. За теб – не знам.
    За мен то беше всичко. И за теб, може би…

    Когато лекарите започнаха да си говорят тихо, гледайки моето дете в мен, си казах – каквото и да се случи, ще го стисна в ръце и ще си отидем вкъщи, далеч от проклетите болници.
    Мисля, че и на теб ти е идвало да го грабнеш и да избягаш……

    Родих го, преминавайки през деветте кръга на ада. То - също.
    Не проумявах защо оживях. За да го видя и разбера, че ще си отиде?

    Не ми казвай, че и ти не си се питала същото.
    Не ми казвай, че не си усещала ръцете си до болка празни, сърцето си откъснато.
    Казаха - трябва да е далеч от мен, за да е живо. Това ли ще бъде животът му на този свят – без мен?! Трябвах му само аз, усещах го физически! Молех се поне да не го боли като дойде оная с косата да го прегърне.

    И на теб ли ти казаха – така трябва? Твоята болка не си я представям – подпис и някаква смътна надежда, че друга ще го обича и прегръща. И омраза към мен, вероятно.

    ……Душата на моето дете може би намери покой – твоето дойде при мен. Близки души били, казват.
    Дълго жадуваното мое дете.
    Гледах го как расте. За секунда в мен проблясваше остро - защо твоето?!
    То ставаше все по-мое. Не , че не се страхувах. Че ще прилича на теб, че ще разбере – има и друга……
    Около всеки негов рожден ден го виждах объркано, тъжно. Дали защото и ти беше?

    ……С него преминахме през гори, планини…Сега няма страх. То прилича на мен. Аз съм майката, а ти – другата. Тази, заради която то пише в стихове за бездна от болка и тъжен ангел с лице на жена.

    Две сме.
    Ще му помогнем ли да носи своята болка?

    Написано от  Две сме / Писмо до нея | март 22, 2008, 17:53

Напиши коментар