За бъдещи осиновители

Откъде идват бебетата

Преди дъщеря ми да дойде у дома, си представях всичко, играех наум ситуациите и мислех, че може би разказа за това как е живяла в сърцето ми би бил достатъчен, за да се чувства детето ми сигурно в любовта ми…

Когато най-накрая престана да плаче безутешно и промълви заветните думи, че при нас й харесва и иска да остане завинаги, реших, че мога да започна с обясненията.

И ударих на камък още при първите ми въпроси.

- Знаеш ли, миличко, откъде идват децата?

- Не.

Тя не знаеше нищо за бременността, за раждането. Пред очите й цели четири години бяха минавали стотици бебета, но тя не знаеше откъде идват. Това обясняваше и лекотата, с която тя започна да ми вика мама… Та тя всъщност не знаеше какво е.

Започнахме отначало.

Седнахме пред компютъра и разглеждахме снимки на бременни жени, после на жени прегърнали бебета.

- Ама, те там вътре ли са? – ме пита тя, непроумявайки, как може да се живее в нечий корем.

- Да, а после излизат навън – казвам, чудейки се не е ли рано да й казвам истината как точно излизат, но тя така и не пита.

Очаквам да ме попита тя в чий корем е била, но и това не я интересува. Сякаш още не разбира, че те – бебетата и тя са едни и същи същества, че са се появили по един и същи начин.

- Знаеш ли в чие корeмче си била ти?

- В кое? – изведнъж става любопитна.

- В коремчето на една друга жена – още не смея да произнеса думата ‘майка’, за да не дообъркам бедната й главица.

- Коя?

Казвам, че за жалост не познавам тази жена.

Продължаваме да гледаме…

***

Времето минава и нашите разговори на тази тема, са все по-чести. Тя изглежда доволна от това, че е живяла в сърцето ми и това не я смущава. Докато един ден, ми казва: Мамо, искам да изляза от твоето коремче!

***

Мисълта, че иска да излезе от моя корем става все по-настоятелна и когато детето започва да спи зле, в една от тези безсънни нощи й казвам да дойде с мен. Затваряме се сами, далеч от тишината на спящите и разговаряме. Тя е толкова превъзбудена, че не зная как да подходя, но не искам да я лъжа…

Тогава не издържам и й казвам:

- Миличка, не по-малко от теб искам да си излязла от моя корем, но за жалост, това не може да се случи!

Тогава очите й се изпълват с жестокото прозрение и силни хлипове разтърсват тялото й.

- Защо? Защо? Защо?

Прегръщам я, галя я, но болката я изпълва, изпълва и мен. Искам да я прегърна така силно, че да стане част от мен, да се почувства като в утробата ми, да усети колко много я обичам и как бих дала всичко за да не страда… но, по дяволите, проклета истина, не мога, не мога да те родя!

Тогава я питам дали иска да я родя сега?

Очите й светват, спира да плаче и се съгласява.

Повдигам нощницата си и я скривам отдолу. Говоря си на глас.

- Сега ще родя най-хубавото бебе на света…

После имитирам болката, раждането, личицето й се появява под плата и аз я прегръщам. Галя я и говоря колко е красива, колко е сладка…

Очите й поглъщат всяка моя мимика, изражението й е спокойно, донякъде прилича наистина на новородено.

Иска да суче от мен. И преди го е искала. Този път й спестявам репликата, че това е невъзможно и направо поднасям гърдата си… Може би отстрани изглеждаме чудновато, но не ме интересува. Сами сме. Само двете като в някакво тайнство живеем този момент на раждането на една връзка. И сме спокойни, изпълнени с надежда.

Засега.