За бъдещи осиновители

Казах на детето си, че…

По-надолу, в хронолигичен ред съм проследила опитите ми да намеря един по-различен начин да разкажа на малкото ми и объркано момиченце, какво се случва, коя е, откъде идва и защо сме заедно.

Както ще видите, ние родителите също се променяме, учейки се от децата ни. Идеалистичните представи за осиновяването в началото, се превръщат постепенно единствено в желание, да дадем по-здрави основи на децата си, по-голяма вяра в себе си, да отнемем болката им, доколкото е възможно, за да растат… просто по детски.

***

2006

… Днес купих две малки кукли за дъщеря ми. Нищо работа, китайско производство за по левче всяка. Едната руса, а другата матова с черна коса. Сториха ми се симпатични, но вътре в себе си знаех, че ги взимам за да ги използвам някога, четейки й приказката, която написах за нея…

По-късно през деня, реших, че ще й ги дам и останах с отворена уста, когато тя ги разгледа от разстояние, после взе русата кукла с думите: Искам само бялата! Другата не, тя е лоша!!!

Чудя се дали инстинктивно не предусеща нещата. Защо? Защо, просто „не ми харесва”, а „тя е лоша”?

Опитвам се да разбера и й говоря, че не може да бъде лоша, защото те са приятелчета с русата. Сякаш ме слуша, но казаното не достига до съзнанието й.

Все пак, по-късно решим и двете…

***

2006

Имало едно време две жени.
И двете някога били две малки момиченца, също като теб. Едното, казвало се Русокоска имало кукли, а другото - Чернокоска било бедно и единствената играчка, която имало била една рисунка, която то само нарисувало. Рисунката била мъничка, обикновена, но много красива. На нея имало едно малко момиче с искрящи очи. Тайната била, че тази рисунка била вълшебна. Когато някой я погледнел с много любов, тя оживявала!

И така времето минавало. Момиченцата растяли и мечтите им с тях.
Малкото момиче, което имало кукли, станало девойка, но в сърцето й имало тъга. Тази тъга растяла с всеки изминал ден, докато заприличала на една голяма празнина. Сърцето й заболяло. Един ден то казало на Рускоска:
Можеш да ме излекуваш. Ако намериш вярното нещо, с което да запълниш празното в мен, вече няма съм болно, а ти ще се научиш да се усмихваш и ще разбереш щастието.
Русокоска попитала:
- А кое е това нещо? Искам да те излекувам.
Сърцето отговорило:
- Ето, празното място в мен има име и то е Любов. Трябва да намериш Любовта. Когато я откриеш и позволиш да влезе в мен, тогава аз ще съм цяло и ще се излекувам.
Момичето се почесало по главата:
- А как изглежда Любовта? Как да я позная?
Сърцето казало:
- О, тя има много лица и пред всеки се появява по различен начин. Трябва сама да намериш твоята.
Рускоска премигнала, въздъхнала, седнала под едно дърво и се замислила. Първо решила да повика Любовта по име.

- Любооооооов, любооооооооооооооооооов!
Никой не отговорил.
Поседяла доста време под дървото умислена, от време на време се провиквала.

- Любоооооооов! и така, докато съвсем пресипнала.
Минало време. Девойката станала жена. През всичките тези години седяла все под голямото дърво в очакване на любовта, докато не дошъл деня, в когото взела решение “Щом любовта не идва при мен, ще тръгна да я търся!”.
Речено сторено. Надигнала се Русокоска, краката й били сковани от дългото седене, тялото й било слабо, а тъгата в сърцето й била по-голяма от всякога.
Направила няколко крачки и залитнала, отвикнала била да ходи, но бързо се съвзела и лека по-лека започнала да провлачва крака…първо единия, после другия…до вечерта изминала път, сторил й се като другия край на света, но когато се обърнала видяла съвсем близо дървото! Строполила се младата жена на земята и заплакала.

- Ееееех, Любов, къде сиииии? Къде сиииииии?
Тогава чула глас:
- Ама, че си и ти! Как така къде съм? Седиш под дървото и чакаш, а аз те чакам от години! Затворена съм в една рисунка, но не мога да изляза, ако не дойдеш при мене!
Русокоска се сепнала:
- Как да те позная? Има толкова рисунки!
Гласа отговорил:
- По очите ще ме познаеш! Хайде тръгвай вече!
Русокоска искала да пита още неща Гласа, но в това време небето започнало да гърми и трещи, идвала буря! Изправила се жената и хукнала да се скрие от пороя, но не смогнала. Вятъра брулел лицето й, големите капки се забивали като игли в кожата й, но тя не усещала болка, защото тъгата в сърцето й тежала повече от всичко.
Стъмнило се, а дъжда не спирал. Рускоска вече била отмаляла, искало й се само да легне и да заспи. Тогава видяла светлинка в далечината. Краката й сами я повели нататък. Ходила, ходила, най-накрая стигнала до една скромна къщичка. Почукала на вратата и зачакала. По едно време чула стъпки и на врата застанала една млада жена.

- Моля те, жено, пусни ме да вляза и да се изсуша при тебе. Уморена съм вече, а дълъг път ме чака.

- Влез – й казала жената. Посочила й огнището, където пламъците игриво подскачали – Седни там да се стоплиш. Аз се казвам Зорница. А ти?

- Русокоска

- Накъде си тръгнала, Русокоске?

Русокоска разказала цялата си история и патилата си и отново горко заплакала.

Зорница се надигнала и казала.

- Русокоске, съдбата те прати тука. Аз не съм богата, но в моя дом има винаги място за тъжни и болни сърца. Когато някой като теб мине оттук, все намирам как да го излекувам.

Зорница, всъщност била вълшебница.
- Преди години – подхванала пак домакинята – тук на твоето място седеше една друга девойка, казваше се Чернокоска. Беше измръзнала и гладна. Нахраних я и я стоплих. Остана дълго време при мене. Един ден дойде и ми рече - Вълшебницо, не мога цял живот все при тебе да седя, трябва да намеря моето си място под слънцето. Ти беше добра, но аз трябва сама да се преоборя с бурите и пека. Ще тръгвам. Но искам да ти се отплатя. - Чернокоска се замисли, после бръкна в пазвата си и ми каза – Вълшебницо, аз нямам нищо, но от малка пазя една рисунка. Това е най-скъпото ми имане. Ако я нося с мен в дъжд и горещина, ще овехтее, ще се скъса. Затова я поверявам на тебе. - За последно я стисна до гърдите си и ми я подаде.

В този миг Зорница извади рисунката и я показа на Русокоска.
Русокоска повдигна поглед. Очите й срещнаха очите на нарисуваното момиченце. Сърцето й заби лудо. Тогава стана чудо! Момичето от рисунката оживя! Скочи от белия лист на земята, засмя се и продума.

- Ех, Рускоске, най-накрая ме намери! Толкова отдавна те чакам!.

Русокоска не можеше да повярва на очите си! Седеше безмълвна и се смееше, смееше, не можеше да спре!
Изведнъж скочи и прегърна детето и тогава сърцето й тихо прошепна: „ Сега съм здраво, ти намери Любовта!”.

***

2008

Някога, още преди да те видя, сърце мое, ти написах приказка. Не беше лоша, но не беше живяна. Онази приказка беше… приказка.
А това е истината.

Някога имало две момичета.
Не се знае как са живели, какви са били, но знаем, че били на почти едни години.
Сигурно са играли подобни игри, може би са си ожулвали колената на едни и същи места. Може би са пеели едни и същи песни.

После момичетата пораснали.
Песните, които пеели вече били различни. Раните им също не си приличали вече.
Така и не се запознали.
Станали жени, извисили се на ръст, живота ги грабнал и го понесъл по пътеки знайни и незнайни.
Времето минавало.
Едната жена била дарена с най-скъпото на света – дечица, а другата не.
Какво станало с онази, която имала рожби, не се казва в приказката, но за другата… зная нещичко…

Тази жена, която нямала деца, заболяла. Болно било тялото й, но по-болно от всичко била душата й. В сърцето й имало празнина, която нищо не можело да запълни. Толкова нощи плакала, молила, ядосвала се, че накрая съвсем се изморила.
Тогава сърцето й изведнъж станало силно. Изправило я на крака и й рекло:

- Токова време плака, толкова време губи да се вайкаш, нима не знаеш, че празното в мен ще се запълни, щом намериш някого, на когото да ме дадеш?

И тръгнала жената да дири този някого.
Така срещнах теб, сърце мое.

Ти си родена от друга жена, но живееш в сърцето ми от винаги.

Не е вярно, че си била в корема на другата, а в моето сърце. Ти си била в сърцата и на двете ни, но нейното сърце не е било достатъчно силно, за да се пребори за теб.
Моето, беше силно и за двете ни, затова сега сме заедно.

Това е приказката. Това е истината.
За слабото и силното сърце.
Но и в двете има любов за теб.