Статии

В търсене на произхода - I

През последните години, все по-често се случва дори и в средите на лаиците, да се споменава името Боулби и неговата теория за привързаността.

При едно осиновяване, особено, когато то не се случи непосредствено след раждането на детето, привързаността е един от най-очакваните и в същото време, най-подвеждащи фактори в изграждането на връзката родител - дете. Тоест, често ние тълкуваме като привързаност поведения, които всъщност са израз на съвсем друго, а понякога пропускаме важни признаци за липсата или наличието й, отдавайки всичко на детските капризи и особености на възрастта.

Сложно и спорно е да се определи кога се стига до “същинска” привързаност между два индивида, поне за нас, обикновените хора и родители. Кога дадени поведения са израз на зависимост, обичайна детска манипулация, страх от загуба на… на какво? Как да реагираме правилно в зависимост от причината за дадено поведение? Все сложни въпроси.

Макар и насочена основно към професионалистите, ще се опитам да преведа в основни линии, есенцията от теорията на Боулби, разгледана в контекста на осиновяването, тъй като вярвам, че именно в нея можем да открием много отговори и по-голяма яснота относно ситуации, които срещаме ежедневно във взаимоотношенията ни с нашите деца.

Теория за привързаността на Боулби

За да навлезем по-дълбоко в анатомията на привързаността при осиновяване и мотивите, които карат осиновените деца да търсят билогичните си родители е много важно, преди всичко да проумеем какво се случва и до какво води създаването и загубата на първичните емоционални връзки.

В първите си работи  Боулби (смятан за един от най-добрите психиатри на двадесети век) сочи, че децата преживели загуба или раздяла изпитват не по-слаби от възрастните - емоции на болка, нещастие, отчаяние, гняв и затваряне в себе си. Раздялата на родител и дете, не само пречупва един деликатен механизъм, но прекъсва основната връзка между едно човешко същество и друго. По-нататък, Боулби стига до дефиниране на теорията за привързаността, която в основни линии се счита за „пространствена”, доколкото описва механизмите, според които, когато сме близо до обичан човек, се чувстваме добре, докато когато сме далеч, сме обезпокоени, тъжни и самотни. Извън дома, детето играе радостно, докато не се удари или не дойде момента да си ляга, но после изпитва силна носталгия. Майката оставя детето си на грижите на друг човек, мислейки постоянно за него и изпитвайки силна липса. Привързаността се поражда с гледането, слушането и докосването: да виждам обичаният човек, изпълва душата ми, звукът от приближаването му буди приятни усещания. Да бъдеш държан в обятията му, да усещаш докосването на кожата му, поражда чувство на топлина, на сигурност и спокойствие, и тръпка от споделеното удоволствие.

„Консумацията” на привързаността става посредством близост, която предизвиква състояние на спокойствие, в което изпитваме „разбирателство с нещата”, следваме собствените си идеи,  изучаваме.

Преди да продължим с описанието на теорията е полезно да поясним значението на свързаните понятия: привързаност, поведение на привързаност и система на привързани поведения, които представляват компонентите на психодинамиката и поведението в теорията за привързаността.

Привързаност е общ термин, който се отнася до моментните състояния на привързаност на индивида, които могат да се разделят на сигурна и несигурна привързаност.
Да почувстваш привързаност, означава да се почувстваш сигурен и защитен. Обратното, човек с несигурна привързаност може да изпитва смесица от контрастни емоции спрямо обектите на привързаност: силна любов и зависимост, страх от отхвърляне, раздразнителност и бдителност. Може да се измъчва, че липсата на сигурност предизвиква едновременно желание за близост и гневна решителност да се накажат обектите на привързаност, при най-малкия знак за изоставяне. Този модел на несигурна привързаност е познат като „амбивалентна несигурност”.
Поведение на привързаност се нарича най-обикновената форма на поведение, което демонстрира човек, който умее да получи и поддържа близост с друг различен и предпочитан индивид. Поведението на привързаност се отключва при раздяла или при заплаха от раздяла с обекта на привързаност. Елиминира се или се смекчава чрез близост, която според природата на заплахата, може да варира от елементарен визуален контакт, през физическа близост, придружена с успокояващи думи, но без контакт, до държане в обятията, прегръдки и милувки.

Привързаността и поведението на привързаност се базират на система на поведения на привързаност.
Човек с амбивалентна привързаност например, може да има такъв действаш модел, който да счита другите за желани, но недостижими, а самият себе си като недостоен за помощ и любов и/или като несигурен обект на привързаност, отблъскващ, избухлив и агресивен.

Отношения на привързаност могат да бъдат дефинирани при наличието на три ключови характеристики:
1) Търсене на близост с предпочитан обект
От централно значение за теорията на привързаността е знанието, че привързаността се отнася за един дискриминиран обект (или малка група от обекти).
Боулби обяснява в началото този феномен, правейки аналогия с приматите, при които привързаността се развива като резултат на един постепенен процес, програмиран генетично.
Фактът, че привързаността е, както казва Боулби, „монтропен”, тоест, случва се само с един отделен обект, по всяка вероятност майката, има дълбоки влияния за психологическото и психопатологично развитие по време на живота. И именно поради тази отявлена тенденция към монтропизъм, ние сме способни на дълбоки емоции, защото да си дълбоко привързан към човек, означава да се приеме като обект, който отговаря на инстинктите ни.
Монотропизмът, обаче не е абсолютен; привързаността на малкото дете, може да се приеме по-скоро като йерархия - на върха е майката, последвана от бащата, дядовците, братчета и сестричета и т.н. Но в теорията няма нищо, което да подсказва, че бащите не могат да бъдат също основни обекти на привързаност, ако се случи така че, основно те да се грижат за детето.
Детето обаче расте, научава, че обекта към който е привързан, трябва да се дели с неговият сексуален партньор, с други братя и сестри, което води до загубата на една част тясно свързана с динамиката на привързаността. За Боулби, човешката дилема е относно привързаността, която не може да бъде поделена и с времето се губи. Способността да се разделяме с обектите на привързаност и да създаваме нови привързаности е предизвикателството на юношеството и началните години на зрелостта.

2) Ефектът „сигурна основа”

Мary Ainsworth първа използва изразът „сигурна основа”, за да опише атмосферата, която създава обекта на привързаност за човекът, който се привързва към него. Най-важното за сигурната основа е, че тя създава трамплин за любопитството и любознателността. Когато ни грози опасност, ние се вкопчваме в обектите ни на привързаност. След като опасността премине, присъствието им ни помага да работим отново, да се отпуснем и да играем; но само, ако сме сигурни, че обектите ни на привързаност са на наше разположение, ако имаме нужда отново от тях.
Примерът с майката, която оставя детето си с някой друг, който се грижи за него, а после се безпокои и усеща липсата му, подсказва, че поведението на привързаност не се отнася само за децата, то засяга и този, който дава грижите толкова, колкото и този, който ги получава.

3) Негодувание при раздяла
Най-доброто доказателство за наличие на привързаност, е наблюдението на реакциите при раздяла. Боулби идентифицира негодуванието като първичен отговор, който се наблюдава при децата, когато се разделят от родителите си. Плач, викове, ухапвания, ритници: това „лошо” поведение е нормална реакция на заплахата за връзката и привързаността, и по всяка вероятност, то има функцията да го защити, „наказвайки” този, който се грижи за детето предпазвайки се по този начин от други раздели.
Една забележителна характеристика на привързаността е нейната устойчивост. Постоянството на привързаността дори и при наличието на малтретиране и сурови наказания, има огромно влияние в психопатологията при възрастни и деца. Отчасти това може да се обясни с това, че стресът води до засилване на привързаността, дори и когато източникът на същия стрес е самият обект на привързаност. Състоянието на „блокирана бдителност” при децата, които са подлагани на физическо насилие е убедително доказателство на феномена амбивалентна привързаност и на потискането на нормалните игривост и желание за изследване.

Продължава тук

/Превод: Петя Лакова/

Източник: www.minoriarischio.it