Истории

Просто така

Колкото повече време минава, откакто станах майка на моите „особени” деца, толкова повече си давам сметка, че както израстването на всяка отделна личност е нещо самотно, път дълъг и често трънлив, и както в най-тихите моменти на това пътешествие се ражда познанието - за себе си, за света, за цялото; така и връзката между майка и дете става по-силна, по-осезаема, по-здрава в покоя между фразите, сълзите, въпросите, страховете, опасенията.

Да станеш майка е чудо. Да осиновиш дете е мистерия.

Понякога се питам, какво е по-добре, да знаем прекалено много или да не знаем нищо.
За трудностите съпровождащи осиновяването, за болките явни и неявни на децата ни, за онази първична и отнета без право на обжалване връзка… за всичко.

Ако някога сте ходили в институция за деца лишени от родителски грижи, ако сте се задържали достатъчно дълго, за да запомните лицата, имената, нрава на децата там, ще се съгласите, че макар обединени от една характерна тъга в очите, те до едно са толкова различни, толкова индивиди, толкова големи в очакването си, в надеждата, която затихва все повече, с всеки изминал ден.

Всяко едно от тях пристига зад големите стени на институцията със своя история, макар и незнайна никому или спестена, кой знае - за добро или лошо. Носи в паметта на душата си спомена за миналото, в съзнанието - запечатани образи, думи, места, лица. В сърцето си - надежда за онези женски ръце, които го обгръщат като в утроба и с топлината си го карат да се чувства на сигурно. Онези ръце, същите, които са го предали в анонимните обятия на лекарите, лелките, социалните работници, там - по веригата на безвремието.

В институцията ще видите деца, които се мятат върху вас с вик „мамо!”, други ще ви гледат враждебно, трети плахо ще пристъпят, за да се докоснат до дрехата ви, други ще ви дърпат за крачола дяволито, правейки се на малки клоуни… всяко едно, част от мнозинството, личност, човек, дух, слели се в една маса от болка.

И когато ние, жените решили да станат майка на едно от тези деца, пристъпим към тях - започва играта на ролетка. Залогът е човешкия живот, нечия съдба, нечие бъдеще.
Едно мигване, жест или дума. Залог 50:50.

Звучи страшно. Страшно си е.

Някак отговорността пред това нещата просто да се случат, ей така, естествено, както природата го е замислила - животът се ражда в теб и всичко е логично и това, да поемеш в ръцете си, в сърцето си, в душата си този малък, непознат човек… е толкова страшна.

В неизвестността се крият всичките ни страхове. И там, застанали пред малкия човек, усещаме всички дo една, без значение как, но усещаме мистерията. Понякога тя се крие в една малка усмивка, понякога в извърнатия поглед. Комуто както е писано да израсне.

Сега разбирам защо, когато видях първата си дъщеря за първи път, се чувствах така, сякаш аз съм малката, а тя голямата. Не тя, а аз започнах да раста с нея.

И всичко ми се струва естествено. Няма нищо противоприродно. Това е история и връзка от друг свят, невидими за простото око, далечни за разума свикнал на анализ и логика.

Всичко е на мястото си, с болка и радост, с песен и сълзи, ние - двете ми дъщери и аз растем заедно.

В търсене на чифт топли ръце, те намериха мен, аз намерих тях. Заедно ще пазим спомена в душите си за онези… другите…, но ще се сгряваме взаимно с нашите - по пътя на знайното и незнайното.

Просто така.

На двете ми дъщери, които сгряха душата ми.