За бъдещи осиновители

Деца осиновени на около две…

Когато превеждах статията „Тези прекрасни ужасни две годишни”, мислех конкретно за нашите, осиновените деца, макар тя да е писана и да говори за деца родени и отгледани в биологичните си семейства.

Защото, откровено казано, с изключение на някои недотам тежки и необратими последствия от престоя си в специализирана институция (не говоря за заболявания от физически и психически характер), децата до две години (слава Богу!) компенсират сравнително бързо и съвсем скоро заприличват на всяко едно тяхно връстниче. В рамките на обобщенията, разбира се.

Търсих умишлено текст без научни обосновки, писан от майка, не от професионалист. Нарочно - от не българска майка, а от жена живееща на хиляди километри дистанция.

Може би, ще прозвуча много смело и донякъде дразнещо, но мисля че, понякога преекспонираме проблемите в развитието на тези мъници. Да не говорим за поведенческите модели.

Разбира се, има голяма разлика в това да прекарваш дните си, почти залепен в кошарката и обгрижван периодично и набързо, пък макар и от най-грижливите лели, но лели - бързащи, имащи още десетки деца на вниманието си.
Стоиш си там, малък, скучаещ. Гледаш съседчетата от другите кошарки, също толкова малки и скучаещи. Почти нищо не се движи в тази стая. О, една леля мина! Мина… А ти се играе, щъка, правят ти се бели. Извън кошарата има един свят и така ти се ще да го докоснеш, да го опиташ, да захапеш здраво с новите два зъба… единственото, което ти остава е да спиш. Късмет, че на тази възраст това още ти се прави често.

Така видях аз малката си дъщеря в един от най-добрите институции не само в София, а в цяла България. Беше тиха, свенлива, кротка и злояда.

Сега, на прага на своите две години (остават цели три месеца!), кротката мишчица, се превръща все по-бързо в комбинация от кръвожаден бандит, умела кокетка - манипулаторка и екстремен алпинист.

Навлиза в своята „шамарена” фаза, демонстрирайки симпатии и обич с удари и ритници.

Ходи все по-уверено, опитва се да говори (опитва се, казах, а не - говори!), прави дяволии по цял ден, смее се с широко гърло, надава писъци на възторг и плаче неутешимо на всяко мое „не”. Понякога без сълзи и поглеждайки лукаво през шепите, закрили трагично лицето й.

Случва се, безпогрешно да имитира всички животни от любимата ни ръзгаваема книжка, но има дни, когато ръмжи при вида на което и да е животно. Въпрос на настроение.
Често отказва да се храни седнала, както и някой да й диктува какво и колко ще яде…

Често хвърля ядно предмети, за да демонстрира негодуванието си.

Обожава да пипа най-опасните места и слухът й отказва (странно защо?!), когато се опитвам да я спра. Разбира се, че помни точно около 10 секунди обясненията ми, че “там/това не, защото…”!

И за да не изпадна в многословие, защото говорим за моето, пардон, за едно от моите любими момиченца, няма да описвам повече качествата й. Но и вие, както и аз предполагам, дотук не виждате нищо необичайно, нали?

Две годишните са си просто две годишни. Рано или късно всички стават на две, възможно е това да се случи малко по-късно при някои, които на се живели своите две години в подходящия момент.

И нито ината им, нито ударите им, нито писъците, нито нежеланието им да редят стихове на тази възраст имат много общо с престоя им в специализираните институции.
Напротив. Би трябвало да се притесним в обратния случай. Само тогава.

Вие, колко пъти сте виждали дете на около две години да стои кротко, прелиствайки „Нешънъл Джеографик” и културно питайки майка си: Може ли да пийна малко сок преди обяда, съвсем малко, колкото да не си го разваля?

Е, може и да греша. Но дръзкия поглед на малката ми дъщеря, когато й правя забележка и този - на голямата й сестра, който няма нищо общо с дързостта… а по-скоро с някакви дълбоки спомени на страх от прекараните четири години в институция, ме карат да мисля, именно така.