Статии

Тези прекрасни ужасни две годишни

Наистина ли са толкова ужасни тези две годишни?

Ако имате или сте имали вече дете на около две години, отлично знаете за какво говорим.

Защото и ангелите, когато достигнат приблизително две години, полагат крилата и ореола си на облака и нахлузват чифт рога и опашка, кой по-значителни, кой не толкова и започват да ви боцкат с тризъбеца си.

Всичко започва в един ден като всеки друг, обичайното ежедневие, детето ви е миличко и усмихнато, както винаги. Но в един момент, когато поискате нещо, повикате го или нещо подобно, усмихнатото ангелче ви поглежда право в очите и казва „не”. Миг учудване и после се опитвате да го убедите с две приказки да размисли и всичко приключва. Но на следващия ден се повтаря и на следващия отново, и така всеки ден, все по-често, докато един ден, сладура не склонява повече, напротив, повтаря все по-високо и все по-високо „не”. Всъщност „НЕЕЕЕЕЕЕЕ”.

Оттук нататък всичко градира, всичко е наопаки, всичко става „НЕ”, всеки повод е добър за един здрав рев. Освен това, копчето за височината на звука на вашето сладурче, вече не така усмихнато, сигурно се е счупило и позицията му е постоянно на максимум. Сладурчето е все по-намръщено, ядосано, зачервено, крещи и ви удря шамари, ритници или каквото дойде. Най-страхотно е, когато се хвърли на земята в средата на супермаркета, удряйки си главата в пода!

Понякога има дни на почивка, когато си поемате дъх, но още не успели да завършите вдишването и всичко започва отначало.

Понякога всичко приключва с продължителен плач, който след няколко часа става непоносим за нервите ви. Забива се като червей и рови, рови, рови.

В цялата тази ситуация, първо мислено повтаряте теорията: „Не се предавай, не викай, спокойно, мило и твърдо, мило и твърдо, обясни му”, после минавате в действие.
И така, обяснявате му: нищо, дори не ви чува. Опитвате да го игнорирате: още по-зле. Опитвате да го погалите, да го успокоите, да го заплашите. Милата твърдост става по-малко мила, по-малко твърда, спокойствието по-малко спокойно и накрая какво се случва?

Предавате се, детето се успокоява. Мислите си, че всичко е свършило, но не! Един час, един ден, една седмица по-късно започва отново и колкото повече се предавате, толкова по-зле става.

Крещите по възможност по-силно от детето: резултатът е внезапно повишаване на децибелите в дома ви.

Плясвате го отзад и след три минути се чувствате виновни.
Избухвате в плач и вие (най-лошото от всичко) и от лидер за детето се превръщате в дете и вие.

И сякаш не е достатъчно, хората по улицата ви гледат зле, намекват, че не сте добра майка, че детето ви е разглезено, че ви се качва на главата… вечерта си лягате съсипани и изпълнени със съмнения: „Къде сгреших? Разглезих ли го? Много ли съм строга, много ли съм мека?”, поставяте под съмнение цялата си възпитателна система и не си почивате.

Ужасно, нали?

Сега нека видим нещата от страната на сладурчето.
Играе си с количките, когато го викате, за да си обуе обувките и да излезете в градинката.
„Играя си с количките и не искам да ставам и да се обувам.”, мисли то и казва „НЕ”. Викате го за втори път. „Каква досада е тази мама, винаги ми казва какво да правя, аз съм голям и знам какво да правя, не искам да се обувам.”, и повтаря „НЕ”. „Но аз обичам да ходя в градинката”, поглежда ви, а междувременно вие сте повторили за трети път и лицето ви не е така усмихнато. „По дяволите, продължава да ми казва какво да правя, не искам да се обувам, мога сам да реша. Но искам пак да се усмихва, може би трябва да се обуя, обичам в градинката, но искам да си играя с количките!”, и крещи „НЕ”. Сега вече сте ядосани и се опитвате да го вдигнете. „Не ме пипай, аз решавам! Ядосана е, леле, дали вече не ме обича? Може би трябва да се обуя, но не искам, но после тя няма да ме обича вече.”. Ядосано е, страх го е, несигурно е, объркано и малко. Не понася тези емоции и пада в дупка, от която не може да излезе само. Крещи и започва да удря по пода с юмруци за да си го излее, защото не може да намери по-добър начин да изрази объркването си.

Ако е късметлия това е вашият добър ден, отпочинали сте, спали сте добре и сте спокойни и намирате ключа, за да изключите сладурчето: говорите му и по всяка вероятност след половин час ще сте в градинката.

Ако не е такъв късметлия, денят ви е горе-долу. Игнорирате го и чакате да му мине. Ще му мине, но няма да научи нищо и ще си остане объркано. И утре ще започне отново.

Ако няма никакъв късмет, вие сте уморени след тежък работен ден, имате хиляда задачи и не издържате вече този плач. Разкрещявате се, удряте го, плачете. И вместо да му помогнете да излезе, падате в дупката с него.
Май за сладурчето е по-ужасно, отколкото за вас, не мислите ли?

Да, ужасни са тези две години. Но сега ще добавя една думичка: ПРЕКРАСНО ужасни са тези две години.

Разбира се, да видите детето си в такова състояние и да не знаете откъде да започнете, може би е ужасно, ужасно е и за него да се чувства толкова объркано, ядосано и тъжно, държейки се по този начин. Но в поводът, поради който се случва това няма нищо ужасно.

Ако сте изживявали дори и частично подобно нещо, сигурно сте чели нещо по темата и сте забелязали, че често тази фаза от растежа на детето се нарича „ранно юношество”. Да, защото сега детето ви, след девет месеца симбиоза с вас, след година на пълна зависимост от вас, след още една година на физическа независимост, но през която все пак сте били целия му свят, открива, че навън има друг свят, че той е човек, че може и трябва да бъде човек независим от вас.

Иска да е голямо, макар още да не е и изпада в криза. И все пак така се расте. Това е фундаментален етап на растежа и скокът, който се опитва да направи детето ви е огромен. То мести центърът на света си от вас към себе си, учи се да бъде независимо. Опитва първият си полет насочено към небето, треперещо пред риска и височината, жадуващо свободата и страхуващо се да загърби гнездото. Не е сигурно, че гнездото ще е винаги там.

Трудно му е, на вас ви е трудно, но накрая чудото ще се случи пред очите ви: вашето малко сладурче, ще стане „голямо” дете и ще започне пътуването му към света.

Само това би било достатъчно, за да ми докаже, че тези прекрасни, ужасни две години, са ужасно прекрасни!

Но не приключва тук.

Заедно с детето, което расте има една майка, която го придружава.
Имаме самочувствието, че отглеждаме децата си, докато всъщност те растат сами, а нашата задача е само да им помогнем, да ги подкрепим, да бъдем до тях. И не си даваме сметка, че не те растат благодарение на нас, а ние растем благодарение на тях. Ние сме майки-деца, пред които лежи един дълъг път, а малките сладурчета ни показват посоката.

И така, грешим, поправяме, успокояваме, крещим, плачем, галим, падаме и се изправяме, докато един ден…

Докато един ден, затворим вратата на банята след себе си, пред нас е детето свито на земята и безпомощно се опитва да скъса постелката под душа, крещейки, че не ни иска вече, че трябва да си идем и да го оставим. А ние вместо да го оставим го вдигаме от земята, прегръщаме го и го люлеем, както когато е било на няколко месеца, но доста по-трудно, защото сега е на две години и ни рита в корема, и ни забива шамар, но ни му шепнем, както когато е било малко „шшшшш шшшшш”, и го принуждаваме да склони глава на рамото ни. И ето го ключа! Най-накрая го намираме! Мъничето се успокоява, крясъците се превръщат в хълцане, после съвсем се успокоява. След половин час в банята има само една майка и едно дете, които си говорят и споделят любовта си.
В онази баня се учим да затваряме уши, за да чуем думите на двегодишното дребосъче, които то не може да каже, учим се да слушаме със сърцето.

Докато един ден в супермаркета, успяваме да кажем, че знаем колко е ядосано, защото не сме му купили Киндер яйце. Ядосано е и има право. То се оглежда и става внимателно, сега можем да му обясним: не всичко, което вижда може да се купи, не, макар това малко да ни ядосва. То разбира, усмихва се и сменя темата.
Научили сме значението на разбирането, на емпатията. И колко е важно да ги изразяваме.

Докато един ден се озовем в кухнята с чиния в ръцете и пържоли на котлона, чуваме викове, защото конструктора не пасва така, както то би желало. И какво толкова, дори не обръщаме внимание, но това, което на нас ни изглежда глупаво, за него не е и след минути сирената се пуска. Ето ни, трябва да приготвим вечерята, пържолите загарят, евентуално още едно дете е закачено за крака ни, което ни тегли панталона и вика нещо (за да не е по-назад). Но този път, вместо да ни дойде да счупим чинията в главата на две годишното, откриваме, че ни е смешно, защото в крайна сметка е смешно, как детето може да направи океан от една капка. Днес проблемът е да се сдържим, защото не е любезно да се смееш на човек, който е убеден, че се дави. По-добре да му помогнем да излезе от илюзорния океан, за да му покажем, че всъщност е една малка капка.
Междувременно пържолите са изгорели, но докато гасим котлона, мислено отбелязваме, че е редно да помним и в други случаи, че понякога това, което изглежда океан е само една капка, не само за децата.

Докато един ден с учудване не установим, че очакваме две годишнината на второто ни дете със страх, да, защото когато препятствието е преминато ни се струва лесно, но докато се намира пред нас е различно. .. със страх, но и с любопитство и почти с нетърпение. И знаем, че по-нататък ще ни липсват.

Докато един ден, може би, ние майките-деца, не открием, че сме се превърнали в прекрасни майки.

Източник: ТУК