Истории

Да носиш празника в себе си

Тази реплика не е моя и макар бегло да напомня за Хемингуей, не е и негова.

Може би някои любознателни читатели ще се досетят откъде е, но дори и по-голямата част от вас да не го узнаят, това не е съществено.

Същественото е в съдържанието на фразата.

Да носиш празника в себе си. Винаги, навсякъде, независимо от обстоятелствата.

Напомня ли ви нещо?

На мен ми изниква картината на моите деца, на децата играещи пред блока, на децата, които умеят да се мръщят и страдат за не повече от… едно щракване с пръсти.
И когато все пак, животът им откаже празник, те така бързо успяват да намерят нов повод за радост и усмивки!

Каква е разликата между нас и тях?

Къде и какво губим по пътя на растежа?

Къде изчезват радостта от живота, удивлението от всичко наоколо, любопитството, ентусиазма от обичайното?

Оказва се, че има какво да учим едни от други. Ние ги учим на правилата, те нас - как да ги нарушаваме.

Помня голямата ни дъщеря, в обятията на баща си, за първи път на разходка с нас, извън стените на „дома”. Удивените й очи, как протягаше ръчички да докосне дърветата, почти като в свещенодействие… гледам сега малката, колко внимателно къса тревичките и ги наблюдава, стиска ги ревностно и внимателно ги полага в ръцете ми като дар…

И преди сама да съм обвинила себе си в меланхолия и излишен патос, ми се иска да кажа, колко им завиждам за тази закърняла у нас способност - да се удивляваме на живота, на света около нас и на самите нас.

Затова, гледам децата, опитвам се да уловя възторга им и да си открадна малко. После се спирам и си давам сметка, че празникът, който нося винаги в себе си, са те - нашите деца.