Истории

Да бъдеш родител

Когато бях малка мислех, че най-трудното нещо на света е да станеш голям.

В лудите тинейджърски години, морето беше до колене, време бол, а най-лесното нещо на света ми се чинеше това да си родител и все не проумявах какво толкова се оплакват нашите?!

С годините покрай мечтанието и аз да стана майка, придобих нехубавия навик да се поставям на мястото на случайно или неслучайно видени сцени между родител и дете и да си казвам: Ето, на! Пък аз така няма да правя! Аз ще съм една страхотна майка…

И сега, когато съм родител и за няколко години в живота ми се случиха няколко съвсем различни деца със своите специфични ситуации, си мисля: Надали същeствува нещо по-отговорно и трудно от това да си родител!

Уж, нищо особено, пък виждаш как с думите си в момента можеш да постелеш пътя към ада или рая на собственото си дете. Към това да помни тези думи с гняв и болка или радост и нежност…

Странна работа. Четем за Монтесори, Свети Августин и други уникални възпитателни методи, които не дресират човека, а изваждат най-хубавото от него навън, без да налагат, без да вкарват в рамки, а после по инерция, по навик викаме „Не, там недей, това недей, така недей!”.

И дори не се сещам да деля децата ни. Биологични, осиновени, деца на разведени родители, деца със специални нужди, деца само с един родител… Виждам първата материя, базата: дете и родител. И стената от предубеждения, норми и забрани.

И виждам как в тези безстрашни, любопитни и мъдри същества, лека полека се поражда страх, недоверие и несигурност. Оправдавам се с това, че все пак е нужно, защото… защото ние ги обичаме, защото искаме да ги предпазим.

Но има дни, в които успявам да се върна назад, да си спомня моето детство и да преживея някогашните емоции и си мисля: доколко тази любов е чиста? Нима е по-силна любовта, която ни кара да предпазим живота на децата ни от болка и рани (в който и да е аспект), а да им вменим страх и несигурност?

Гледам все още малките си деца и се питам: Какво ли ще ви причиня, малки мои? Какви ли рани ще ви нанеса волно или неволно? Ще ми се да бъда опора и сигурност за вас, но не искам да режа крилата ви, не искам да помрачавам мечтите ви!

Гледам себе си, моите близки и приятели. Виждам как всички ние носим наследството от хубаво и лошо, предадено ни от нашите родители. Виждам как онова далечно време ни е оформило, въпреки някогашния ни бунт, в днешните хора - такива, каквито не се харесваме особено. А ни се ще да бъдем просто такива, каквито сме.

И се сещам за това, всеки път, когато от устата ми полита поредното „не”…

Помня една реплика от един филм: Детството е това, което после цял живот се стараем да забравим…

Вече съм родител. Стоя от другата страна на „барикадата”. Днес съм вече обвиняем, а не обвинител. И си задавам въпроса: Как да постъпя, за да се превърне детството ви в това, което ще искате да помните цял живот?