Истории

Заедно

Ето ме. Чисто новата майка на едно четири годишно създание. Достатъчно малко за да се радва на новия си живот, достатъчно голямо за да не забрави никога предишния.
Взирам се в нея, толкова настоятелно, че често тя ме пита:
- Какво ме гледаш?
- Нищо, радвам ти се…
- Ааа…

Имитира всяка една моя реплика, движение, жест. Не зная дали разбира с емоциите си какво е обич, но вече знае, че тази дума е придружена с прегръдка, понякога по-силна от нужното…

Разговорите ни се въртят все още основно около Дома.

- А пък Тошко се напишка.
- Ами случва се.
- Обаче Веселина, не я обичам, дава ми краката и езика. И ме бие. Тя иска мойта майка.
- Тя е мъничка още, няма лоши деца, просто е по-буйна.
- Да. Мъничка е. Ама иска мойта майка.
- Нее, твоята майка си е само твоя. Веселина ще си намери нейна си майка. Ние ще й го пожелаем, нали?
- Да!
- На всички деца ще пожелаем да си намерят мама и татко, нали?
- Даа!
- Аз обичам Мими.
- Така ли? Тя приятелче ли ти е?
- Да. Обичам и Соня и Бойка.
- А те какви са?
- Ами, жени.
- Лели, значи. Това е много хубаво. И те те обичат.

***

- А пък в Дома не е хубаво.

- Така ли?

- Да. Тук е хубаво. Има всичко. Има солети, бонбони, банани, чай, сок и мама и тати. И бати. И куче. Тука ще остана!

- Разбира се! Тук е твоята къща – още ме е страх да използвам думата дом…- завинаги! Мама и тати те обичат много.

- Дааа. И няма да ходя в Дома. Там има животно, а тук няма и ти не ме плашиш с животното. Ти си ми приятелка.

Думата хем ме радва, хем ме жегва някак…

- Аз съм мама - казвам предпазливо…
- Да. И приятелка - допълваш ти.
- Хахаха, добре, това е хубаво. Аз съм мама-приятелка. И те обичам най-много на света!