Истории

От “Дома” - у дома…

Всичко това е сън, рая и ада прегърнати в душата ми. Най-сетне, сърце мое, най-сетне! Вдигам Б. още по тъмно, скокваме набързо до една зеленчукова борса, купуваме плодове и поемаме към В. Аз не карам, аз летя, аз не съм материална, аз съм безплътна от щастие. Ех, да можех да се успокоя поне малко за да усетя сладкия вкус на очакването…
Бързам, бързам…като насън обикаляме социалните, Дома, съда. Минават часове, а на мен ми се струват дни! Седя пред съдебната зала и подскачам нервно: Ето, забравили са ме, ама че късмет, а сега, какво ще правя? Не мога да те оставя там, Коледа е, не, не, ще те взема, пък ако ще да ме издирват после! Ооохх, забравили са ме!
„Дело номер….” – светва на екрана. Подскачам! Ето ме, ето ме!

Аз съм майка, аз съм майка…имам дъщеря…

Колко красива усмивка имаш, любов моя. Виждам радостта ти и това ме изпълва с очаквания. Може би ще ме обикнеш…дано, дано…
Обличаме като в някакво свещенодействие новите дрешки. Какви малки крачета…усмихваш се на розовите панталонки, хайде сега и блузката, жилетката, ботушките…”Ботушкиииииии”! Никога няма да изхвърля тези ботуши. Всичко ще раздам след време, но не и тях! Ти нямаш в гардероба бебешка шапчица, не знам с какво са те изписали от родилния дом, но имаш ботушки. И ще ги имаш завинаги! Обещавам ти!

Тръгваме. Още не разбираш, че всъщност напускаш това място. На лицето ти грее усмивка, сякаш вече усещаш, че има нещо по-специално в този ден.
Сядаме в колата и нападаш лакомствата, ммммм кроасани, бонбони, банани, аммммм!
Пееш, бърбориш, все още не разбирам повечето ти думи, нищо, нищо, говори мъничката ми, пей сърце мое!

И ето ни – щастливи пред дома ни. Елхата е украсена донякъде, искаме да я довършим заедно с теб. Малкото ни куче ни очаква горе, знаеш ли, малко, съвсем мъничко кученце, цялото за теб! Усмихваш се, но се оглеждаш някак неуверено.
Асансьорът те плаши, проплакваш страхливо и Б. те понася по стълбите. Влизаме. Хайде, мъничка, разгледай…това е твоята къща!
Хукваш из стаите…погледа ти става все по-уплашен…виждам страха, надушвам ужаса, който изпитваш и ми призлява…а сега?
Плача ти изпълва стените…опитвам се да гушна треперещото ти телце…Боже! Какво да сторя? Писъци, писъци, ужас, страх, първичен страх от непознатото…гръбчето ти се разтърсва от ридания, в очите ти се отразява цялата болка на света, цялата мъка на децата – гладуващите, изоставените, непогалените, неприспаните…

Люлея те, притискам те до себе си и усещам как тялото ти отхвърля моето. Какво да сторя, мъничка, как да ти кажа, че повече няма да си сама, че няма да боли…
„Миличка…мъчно ли ти е?”
„Домаааааааа, домааааааа!”
„Мъчно ли ти е за Дома, миличка?”
„Дааааа! Искам в домаааааа!”

***

…Мисля, чувствам, спомням си, потапям се в спомени от детството ми, после казвам:
„Поплачи си. Щом ти е мъчно, поплачи си. Аз съм тук, до теб и можеш да си поплачеш тук на рамото ми”
Това сякаш те успокоява. Облягаш се на мен и плачеш, но някак затихващо. Скоро спираш. Наблюдавам тъжния ти поглед. Дали дядо Коледа ще се разсърди, ако отворим подаръците по-рано? Неее. Хайде!

***

Минават дни, а ти продължаваш да плачеш. Все по-рядко, но тъгата по изгубеният ти живот все още те преследва. И все пак, вече се усмихваш понякога.
Ходим на разходки, почти непрекъснато. Навън си по-спокойна. Виждам жаждата ти за живот в шарещите ти очи, въпросите напират, напират. Страхуваш се. Но любопитството вече надделява.
„А това какво е? А това, а това?” – питаш за най-обикновени неща и предмети. Постепенно си давам сметка за пътят, който ще трябва да извървим заедно и отговарям за стотен път: „Диван, покривка, гардероб, килим, умивалник…”.
„Кой го донесе?”
„Купихме го от магазина, миличка”
„Има ли още?” – този въпрос те терзае особено, затова те успокоявам, че има достатъчно за всички хора по света.
И точно, когато в душата ми се поражда съмнението, че скоро няма да поискаш да видиш света извън тези стени, ти ме питаш: „А това какво е?” - сочейки луната на небето…