Книги

Погледнато от/въд

От нашите родители ние получаваме онази отправна точка, която ни помага да разберем кои сме всъщност и каква е причината да бъдем с тях. Използвайки висшето си съзнание, ние можем да разкрием същината на отношенията си, родителите и начина, по който кармичната или душевна връзка между нас влияе върху схемите на поведение в живота ни. Духовното познание за нашите родители ни позволява да схванем холограмата на личното си съществуване в по-широк смисъл. Посредством този опит ние ще забележим, че в действителност всяка отделна фаза на живота ни, както и за всеки друг живот от безбройните ни превъплъщения, носи отпечатъка на нашия Висш Аз. Ще разберем, че съзнателно избираме своите родители, за да действат като катализатори и филтри, подпомагащи развитието ни.
***
Отначало за повечето от нас остава необясним фактът, че умишлено сме „избрали” тези родители. Още по-шокиращо е да допуснем, че сме ги избрали за наше добро! Цялата онази нежна и спонтанна любов, която сме им отдавали като деца, се е превърнала в някакво негодувание и съпротива, които усещаме съсредоточени в стомашната област. Заричаме се никога да не ставаме като тях, но с течение на времето с ужас откриваме, че мислим и се държим по същия начин и дори все повече заприличваме на тях!
Това е така, защото от родителите си наследяваме не само гени, а нещо много повече. Всяка клетка на тялото носи съзнание, натоварено с мисловни форми и отпечатъци, предавани от поколение на поколение. Независимо дали ни харесва това или не, ние сме като огледала един за друг - и понякога болката от отражението просто ни съкрушава.
***
Несъзнателният ни спомен за отделянето от божествената сила лежи в основата на нашия гняв и първоначален страх от раздяла с родителите. При зачеването ние влизаме в енергийното поле между тях. Така се отделяме от no-висшето съзнание за красота, любов и божествената мощ, където сме разбирали всички връзки и реалности по пряк начин. Съзнанието ни се „приземява” и навлиза в една тъмна среда, където частично или изцяло изживява съзряването на ембриона. Когато бъдем извадени от топлата, мека, водна и хармонична среда на утробата, ние преживяваме травма, тъй като вече нямаме същия вид симбиозна връзка, както тази между майката и ембриона.
***
От голямо значение е дали разбираме, че ние сме тези, които са решили кога да се родят и при кои родители, както и всичко останало. Докато не приемем зачеването и раждането с радост, ще продължаваме да страдаме, защото е трудно да разберем, че тези отношения могат да бъдат изживени позитивно. Останал на заден план, гневът от раздялата ни с източника продължава да тлее, тъй като не си спомняме блаженството и екстаза на съзнателните решения.
***
Емоционалните теми, традиционно свързвани с майката, се свеждат в общи линии до следното: „Светът ми дължи нещо, никога не съм получавал(а) онова, което съм заслужавал(а), защото майка ми не ме е обичала”, или: „Майка ми винаги ме контролира и не ми дава да се изявя”…

Темите, свързвани обикновено с бащата, са следните: „Баща ми не ми обръща внимание и не ме изслушва” и „баща ми ме изостави, той не ме искаше”.

Хората реагират на този вид емоционални модели по различни начини. Някои се вживяват в ролята на мъченици, други избират чувството на горчива наслада, че са постоянно отхвърляни и отблъсквани. Трети предпочитат да се представят като клоуни или търсят привързаност другаде. Във всички случаи реaкцията е свързана със слънчевия сплит, който излъчва емоционални енергии и води до проява на вторични теми, като отхвърляне от другите, самоотричане и чувство за малоценност. А това предизвиква гняв, убеденост в собствената правота, предубеждения и бунт.
***
Най-общо казано, темите на майката са свързани със страха, докато тези на бащата - с някаква форма на външен или вътрешен гняв. Чувствайки се негови жертви, ние често се въздържаме да реагираме гневно пред бащата или от страх, или поради възможността да го загубим. А понякога и поради пълна липса на внимание от негова страна.

Обикновено майката емоционално е по-възприемчива и често подобно огледало отразява своя „ин” страх. Той се проявява например в страха й да изрази или назове чувствата си, да се противопостави на бащата. Тя рядко взима собствени решения. Тъй като я чувстваме по-близка, ние се синхронизираме с нейните вибрации и си позволяваме да изливаме гнева си към нея.
За нас е по-лесно да насочим ян енергията си към майката. По-малко заплашително е да проектираме яда си върху нея и да я считаме виновна за всичко. В конфликта на енергии и интереси ние търсим да се насочим към по-слабия полюс на ин енергията. Така се идентифицираме с нейните неразрешени конфликти.

Самоизявата ни спрямо бащата често е ограничена поради ранните детски впечатления от явната му сила, авторитет, власт, които ни внушават страх и респект. Отношението с бащата се формира на много по-символични, стилизирани нива, отколкото при майката и детето, поради присъщата им утробна връзка. Поради въздържане на изявата или физически допир често сме по-отдалечени от бащата. Така остава загадка какво всъщност сме един за друг.
***

Изчезналият родител/Ограничението на детето

Когато се бунтуваме срещу родителите си или им подражаваме, ние не се доближаваме до истинската си същност, която изглежда доста неясна. И докато някакъв вътрешен глас ни нашепва, че родителите ни ограничават, няма да бъдем в състояние да се държим като пълновластни господари на самите себе си. Решаващият авторитет на родителите, които са ни изглеждали първа и последна сила в света, се е запечатал дълбоко в нас още в детството. Понякога родителите дори заместват Бога. Емоционалното тяло гледа на тях като на важни жизнени фактори за нашето саморазвитие, независимо дали това е свързано с думи или действия. Така ние развиваме съпротива спрямо тази зависимост и правим най-различни опити да разчупим привидните окови на родителския авторитет. Ако на духовно ниво не сме изчистили отношенията с родителите, те ще доминират през целия ни живот независимо дали избираме по-късно партньорите си в тяхна пряка противоположност, или пък продължаваме подсъзнателно да се ръководим от моделите за ролята на родителя. Трудно ни е да приемем възможността, че родителите ни само изпълняват свои роли в нашия спектакъл по сценарий, написан от нас самите!

От “Лекуване на емоциите”

Крис Грискъм

Дали е така?
Дали в някое друго измерение ние сами избираме родителите си, близките и партньорите си, за да научим уроците, които отново сами сме си поставили?
Дали има начин да ни докажат, че е така?

В един любим мой филм „Красив ум” бъдещата съпруга на Неш го пита: “А ти откъде знаеш, че Вселената е безкрайна? Нима някой ти е дал доказателства за това?”
Нима ни трябват доказателства, за да повярваме, че ако съдбата ни е начертана, то тази своебразна карта на живота ни, е била създадена не от друг, а от самите нас?
Това, обаче води след себе си нещо, което би могло да ни даде усещане за мир, но и ясното осъзнаване, че не можем и не бива да виним другите за личната си орис… Но дори и това разбиране, сякаш за да подчертае силата на собствената ни роля в живота ни, е нищо повече от избор, който стои пред нас: Да вярвам или да не вярвам…