За децата

Загубите

Обикновено, когато говорим за загубата на осиновеното дете, я свързваме с изначалната, първичната загуба на майката. Най-ценната и съкровена връзка, тази, която би трябвало да е… най-здрава, безусловна, непоколебима.

Но в живота на осиновеното дете, неминуемо с времето идват и поредици от други загуби, малки и големи.

Как изживяват загубите си осиновените деца?

Още по-болезнено или затваряйки болката в едно тъмно кътче в душата си, давайки израз на липсата или подтискайки всяка емоция, изолирайки обекта на загуба… и донякъде себе си?

Може би всичко това взето заедно.

Възможно ли е да предпазим децата си от нови загуби?

Ще ми се да можех да кажа, да.

Но не мога. Би било фантазия.

Когато загубата е свързана с човек, особено близък до детето, сякаш страховете му се пренасочват към друг обект, който е все още до него. От една страна липсата на онзи, когото вече го няма, от друга - страхът, че и другият може да бъде загубен.

Защото в такива моменти, децата макар и малки, улавят преходността на нещата в живота.

Сякаш всички думи и обещания, че винаги ще бъдем до тях са лъжа.

В такива моменти, цялото градено доверие се разклаща, всяка сигурност бива загубена и тогава се налага да започнем отначало. Стъпка по стъпка, с малко по-реални уверения, взимайки нежно в ръце тази крехка, нова мъдрост, придобита от детето и извайвайки един по-близък до действителността модел.

Може би лека, полека, с времето е хубаво да учим децата си, че имат не само нас, но че имат най-вече себе си.