За децата

Отново за болката

Много от нас, родителите, осиновили децата си сме мислили поне веднъж, а с течение на времето и повече пъти: какво точно изпитват децата ни по отношение на знанието, че са родени и… изоставени от друга жена. Рождената майка.

Лъкатушим между крайностите. Ту се опитваме да придадем на цялата ситуация един естествен образ като „нещо, което просто се е случило” или изпадаме в напълно отдаване на болката, тази на децата ни, понякога надхвърляйки дори реалните й измерения.

Говорим, четем, неволно сравняваме. Ако в очите на децата ни не виждаме НЕЙНАТА сянка, ако в думите им не намираме подтекст, ако детето ни не изразява по никакъв начин емоции спрямо НЕЯ… учудваме се, търсим скрит смисъл в игрите и думите на децата ни или пък прибързваме да се успокоим с така примамливата мисъл, че НАШЕТО дете няма да изживее тази болка.

Едно от най-хубавите и положителни неща, които донесе след себе си появата на Интернет, беше възможността на милиони хора да споделят свободно, чувствайки се сигурни зад защитата на анонимността. И за първи път след толкова години затъмнение и мълчание, вече порасналите, осиновени деца намериха кураж да говорят.

Истории изпълнени с болка, с намерен покой или с осъзнато чувство на доживотната му липса… тъга, пустота, мъка, страх и… търсене на себе си. Истории, които ни дават толкова много и не искат нищо в замяна, освен да бъдат изслушани.

И сякаш точно тази анонимност ни подвежда, забравяйки, че зад думите стоят различни хора, личности, индивиди, които макар и със сходна донякъде съдба, имат свой и уникален житейски път, свой почерк в създаването на историята на живота си.

Така, както ще се случи и с нашите деца. Ние ще ги съпровождаме донякъде и със сигурност, ще бъдем значителен фактор за бъдещето им, за изграждането им на собствено съзнание, ще бъдем опора, на която да стъпят, преди да се отделят или можем да се превърнем в капан, който да ги държи в плен… дълго. Но рано или късно, те, нашите мъници, ще станат зрели хора, ще поемат в своя посока, ще се борят със своите призраци и ще се радват на собствените си победи.

Когато преди време голямата ми дъщеря мина за първи път през чистилището на осъзнатата болка на личната си загуба, бях до нея и изпитах парализиращ страх от силата на физическото изживяване на това чувство. Не си бях мислила, че дете може да страда така… Дотогава заедно бяхме минали не през една перипетия и аз се бях превърнала в нещо като контейнер на болките й, където тя неосъзнато ги складираше, а аз ги поемах и подреждах в знание. Е, знание, понякога предшествано от спотаени ридания. Понякога контейнера се оказваше по-малък от нейната болка…

Но защо се оказва, че ни е толкова трудно да си представим какво изживяват нашите деца?

Всеки един от нас, независимо от пътя и начините, по които е стигнал до решението да осинови е преживявал загуби и те невинаги са свързани с репродуктивните ни възможности. Усещането за загуба, независимо каква е тя е сходно. По-скоро силата й е различна, в зависимост от нашите индивидуални характеристики.

Да си припомни какво казват психолозите за фазите на скръбта:

1. Отричане

2. Гняв

3. Преговаряне (пазарене)

4. Депресия

5. Приемане

И ако се върнем назад във времето, когато самите ние сме изживяли загубите си и сме скърбяли, ще видим тези фази в цялата им „прелест”. Ще си дадем сметка, че тези фази могат да се връщат, да се редуват, да се прескачат или застъпват.

А каква по-голяма загуба от тази на жената, която ти е дала живот? Необяснимо, нереално, нечестно, непосилно… не… не. Отрицание. Отрицание на този акт. Това ми хрумва, докато се опитвам чрез моите загуби и спомени да разбера по-добре чувствата на децата ми. И ми хрумва, че би трябвало да се радвам на гнева на голямата си дъщеря, на пазарлъка й със съдбата… и, че най-вече, не е необходимо да измествам болката й, а просто да позволя да я живее, когато и както се появява в живота й.

Често казват, че човешката психика е едно от най-сложните неща.

Но ‘психе’ означава душа, не разум.

И като финал, макар и да не звучи особено на място в нашия рационален, забързан свят, по-скоро усещам, отколкото си правя извод, че не е нужно да разбирам с разсъдъка си, а е достатъчно да позволя на душите ни да изживеят своите некласифицирани още фази, свободно, без условия и рамки.

“Вижте какво ще стане, когато просто оставите едно чувство да си съществува. Създава се много страдание, много нещастие, когато вземате за истина всяка мисъл, която мине през главата ви. Една ситуация не може да ви направи нещастни. Може да ви причини физическа болка, но не да ви направи нещастни. Нещастни ви правят вашите мисли. Тълкуванията, историите, които сами си разказвате, ви правят нещастни.”

Екхарт Тол