Истории

Вестта

Мъничко мое момиченце, как да ти разкажа всичко? От къде да започна? От истината?
Истината не винаги е най-безболезнения избор, за жалост ще трябва да го научиш от малка. Но твоето малко телце и малката ти, но остаряла преждевременно душица вече знаят повече от колкото може някой, някога да узнае. Ти се роди и разбра в същия миг, това, което ние – родените в собствен дом осъзнаваме бавно и с учудване. Самотата! Сами се раждаме…Искам да променя завършека на тази фраза!
Не искам, няма да позволя да живееш сама повече! Ти идваш в живота ми като дар Божи, позволи ми да бъда тази, която ще ти даде любов.

Ще започна оттам, откъдето не знаех още, че си ти. Ти нямаше лице, нямаше образ, нямаше слово. Ти беше малко ефирно създание, което се нуждае от дом. Още не смея да изрека думите – иска ми се да си се нуждаела от мен, именно от мен!
Твоят дух присъстваше леко и ненатрапчиво в съществото ми, седеше тихо, склонил глава в сърцето ми и най-съкровените ми мечти. Мирно засмукал палец, в очакване. Мъничка, мъничка моя…

16.11.2006
Когато телефона звънна и не разбрах добре, кой се обажда, от къде, защо…слушах само младия глас на социалната работничка и…не разбирах…не разбирах…не разбирах…
„Майка…, бащата е неизвестен…детето е много хубаво, беличко, а и е много умно, на 4 годинки…много искаме да бъде осиновено…”
Продължавах да не проумявам, макар да чувах думите на момичето. Та аз бях вписана в регистъра за осиновяване само преди две седмици! За какво ми се обаждат? Защо? Какво ми казва! О, Боже!
„Искаме да знаем само, дали имате желание да видите детето, за да обсъдим кандидатурата ви утре?”
Успях да изрека:
„Да, искам”
Седях клекнала до телефона…притихнала и неразбираща…пожелах приятен ден на младата жена, положих слушалката и се изправих.
Крачех из стаята, мислите в мен започнаха да се прескачат, луди, объркани, лицето ми беше сякаш от камък.
„Ами сега? Нали такова…бебешкото креватче, памперсите, бибероните…о, няма да има нужда…ах, и количката става излишна…ще й трябват дрешки, повечко…идва зима…дали е чернокоса с маслинени очи…ще ме хареса ли…ами, ако се уплаши от мен…ами, ако не ме поиска, ако ме отблъсне…да й занеса шоколади…да…и за децата, там…да звънна на Б., на майка…не, на майка не, ще я притесня само, ами ако не стане…не, не…ще изчакам…ама как да чакам, ще полудея…ох…името й…какво ще правим? Боже, дай ми сили…”

Часовете минаваха, с тях и аз претърпявах метаморфози невидими дори и за мен самата. Чаках да се прибере Б. и рационално да обсъдим нещата. Мъжете са толкова уравновесени в тези ситуации!
Но до вечерта аз вече знаех! Знаех, че ти си моето момиченце и се ужасявах от времето през, което съм позволила да живееш далече от мен!

****
Времето сякаш е спряло…не мога да спя, храня се като автомат (какво ли ядеш ти през това време? дали знаеш какво са палачинки, пържени филийки, баница?). Вече си с мен навсякъде, къпем се заедно, докато аз приготвям сутрешното кафе, ти седиш зад мен на масата и си играеш с конфитюра, ах, как си се оцапала, хахаха, колко си смешна, колко си сладка…
Дали знаеш какво е магазин, пари, куче, не, не се плаши, това е малкият пинчер калпазанин. Неее, той не е лош, ела погали го…хоп, виж, той те харесва, затова ближе ръката ти…целува те…ако бях куче, щях да те оближа цялата, ето така, я ела да те гушна…оооо, извинявай мъничката ми, силно ли стискам?

Полудявам. Сигурно е. Говоря си сама ден и нощ. Безгласно. Как ще оцелея до сряда. Боже, дай ми сили!

Има цели 6 дни до срещата ни. Моля те за последно. Бъди силна. Чакай ме. Чакай ме.

****

Вече два дни търся име. Име за теб, моя малка любов. Име, което ти сама ще избереш.
Колко много въпроси изникват пред мен. Редно ли е? Добре ли е? Правилно ли е?
Но ти имаш право на нов живот. Имаш право на избор! Ще подбера най-красивите имена. Ти ще ме водиш. Както решиш ти, сърце мое. Стига да си щастлива.

****

Пиша приказка за теб. Не зная дали има думи, с които да ти кажа колко много те обичам и как искам да те предпазя от болката. Но знам, че трябва да знаеш, знам, че в живота ти и без това започнал с болка, трябва да има истина.
Чуй приказката…