За бъдещи осиновители

Една опасна тема

Винаги, когато започна да пиша за нещо, което в разговори с други родители - осиновители споделяме или пък ми хрумва, че може би хората, които тепърва поемат по този път още не знаят, изпитвам колебания. Как, колко, докъде мога да стигна в желанието си да разказвам за нашия опит и да съм сигурна, че така няма да нараня детето си?

Не мога да съм сигурна. Тя… те… и двете ми дъщери са личности. Други са, различни са, не защото не са родени от мен, а защото е така. Винаги е така.

Аз съм родена и отгледана в биологичното си семейство, но майка ми ме гледа с почуда още от дете: „Колко си странна, не мога да те разбера!”

Отдавна се колебая дали да пиша за това.

Темата е опасна, защото няма как да обхвана всички гледни точки, няма как да не вложа субективизъм. Опасна, защото категориите „добро” и „лошо” , “правилно” и “грешно” са предимно индивидуални.

Темата е за децата живели по-дълго в институциите. Относително дълго. За някои дълго може да значи 2 години, за други - 5 или 18…

Откъде ли да започна… може би оттам, че ако в ОЗД по местоживеене, няма достатъчно подготвени кадри (случва се, такава е настоящата действителност) и не коментират достатъчно задълбочено с вас изборът на определена възраст за детето, може да лесно да се изкушите.

Думи като ‘избор’ и ‘изкушение’, не са красиви, когато говорим за деца, но точно това се случва, когато ви кажат: Ами, може да почакате по-дългичко тогава…

Тогава всички започваме да бъдем по-склонни към „компромиси”, което е чудесно, но не винаги знаем какво можем да очакваме, как да се подготвим, как да организираме, ако щете, живота на семейството.

Обикновено, за щастие, повечето от нас се справят. В движение. Някак.

А, именно това някак, може да бъде решаващо.

Когато осиновяваме дете ненавършило две години, малко или много, но разчитаме на законното право на отпуск по майчинство (говоря като едно средностатистическа майка, която работи не само за удоволствие, но и за средства). Разбира се, че това не решава проблемите от периода на адаптация на всички в семейството, но дава една минимална сигурност и спокойствие за майката.

Това не се случва с децата навършили вече две години. Няма закон, който да постановява подобно право.

Лично аз смятам, че това е парадокс. Тоест, от една страна това приравняване ни поставя на равни начала с всички биологични родители, но… пропускайки една подробност: детето ми се „ражда” в семейството в денят, в който влезе в него.

Тогава започва съвместния ни живот, проблемите, радостите, грижите.

А грижи има. Че кой ли ги няма - с право ще възкликнат всички! Така е. Разбира се!

И, ако никой не ви е предупредил, че по-голямото дете може да дойде с проблеми, с които ще трябва да се справяте не по-зле от професионалистите, но на мига, без да има време винаги за специализирани консултации… не сте застраховани от много допълнителна болка, разочарования както за детето, така и за вас.

Ще назова нещата с истинските им имена. Няма да се старая да бъда мека, нито пък искам да плаша. Може и да греша, може и това да са само моите страхове, проблеми и преживявания, но искам да ги споделя с вас. И, ако бъдат от полза някому… ще се радвам.

И така. Наясно сме вече, че е хубаво да сме във финансова готовност и да определим поне няколко месеца (идеалното би било, поне 6), за да бъдем заедно колкото може повече с новия член.

После идва ред на ежедневното изумление.

Детето може да няма елементарни навици. Ще ви е нужно много търпение, за да не го изплашите, да не реагира стресово на повишеният ви тон. Може и да ви се стори, че това работи, но… вгледайте се хубаво в детето си… и ще видите страхът, машиналната реакция.

Може да се държи като детето отгледано от диви животни в джунглата (о, не, не преувеличавам!) и това да ви кара да се срамувате. Ако не в началото, докато сте сами, после, когато във вас се впиват очите на други майки с осъдителни погледи… Ще разпознаете срама, по думите си, когато започнете тихичко да обяснявате, че детето до скоро е било в… Гневът също изразява подобни емоции. Когато започнете да подминавате с безразличие подобни реакции, едва тогава, може би… ще сте се освободили напълно от чувството, което ви кара едновременно да боли, да се ядосвате и натъжава.

Възможно е да се затвори или да стане прекалено непослушно, да застава мирно, ако ви види или обратното, изобщо да не ви чува. Може да се прави на шут, за да ви се хареса, да угодничи прекалено или да ви предизвиква да го накажете.

Възможно е да е усвоило някои „странности”: да се върти като хала, да се клати или дори удря главата в стената, докато заспива, да си духа секретите от носа в ръцете и да ги облизва, да ходи по нужда навсякъде, да взима храна от земята… и т.н.

Може да изпитва панически страх от много обичайни неща.

Може да развие прекален апетит или изобщо да спре да се храни.

Може би, по-вероятно е даже, да няма никакво отношение към вещите като нещо, което иска грижа и опазване. Може да ги руши умишлено или не.

Може да изглежда, да се държи и да има знания и умения на доста по-малко дете.

Може нищо да не предизвиква интерес в него: книжки, телевизия, играчки.

Може дълго време да не ви нарече ‘мамо’ и ‘татко’ или пък да го прави, но да не влага познатия за нас смисъл в думите. Може с готовност да ви загърби, за да тръгне за ръка с непознат човек, който му се е усмихнал… Може дълго време да не развие истинска привързаност към вас или пък внезапно да стане силно прилепчиво.

Може да не ви допуска близо до себе си, да не желае ласките ви или да ги приема пасивно.

Може би има още стотици “може да”…

Но не се стремя да обхвана всички възможности, а да дам една реална престава за тях. Без да пресилвам или омаловажавам.

И съм сигурна, че хората решени да станат родители, не биха се спрели пред това. Защото всичко това е временно. Децата ни се менят с дни, с часове. И когато съумеем да уцелим правилната нота към душите им… зазвучава най-красивата симфония на света!

Може би някой ще възнегодува към тази тема, друг ще каже - има още… И двамата ще са прави. Всичко това не е страшно, страшна е само липсата ни на готовност да посрещнем тези малки особености на прекрасните ни деца.

Често повтаряме колко съзнателно трябва да се взима решението да осиновиш. Не знам доколко обаче е възможно да осъзнаеш нещо, което не познаваш.

И преди да започнем да прехвърляме топката за отговорността, си помислих: отговорността е на всички ни.