Истории

Големи уроци от малки хора

Говорим си с по-голямата ми дъщеря за сестричката й. Нали съм майка, голяма жена, уча я с една дума…

„Тя сестричката не е само за радост и игри, мамо. Трябва да сме до нея и когато не е в настроение. Когато плаче, капризничи… когато е болна. Както аз правя с теб.”

Детето ме гледа и кима. Всявам респект с отговорния си тон на зрял човек.

„Така ще бъде, когато и ти станеш майка някой ден - продължавам. Когато си родиш дечица, ще има всякакви моменти, хубави и не толкова хубави…”

Тя ме прекъсва: „Не, не искам да раждам!”

Малко се стряскам, но с пълното съзнание, че пет и половина годишната ми дъщеря знае достатъчно за физиологичния процес раждане, предугаждам донякъде причината за реакцията й.

„Защо?”

„Защото ще ме боли.”

„Е, ще боли само веднъж за малко. Няма да е завинаги!”

Очите на дъщеря ми се насълзяват и пак повтаря:

„Не, не искам да раждам! Искам да имам децата от домовете!”

Разбира се, и това не ме учудва. Тя е много мъдро дете под привидно буйната си натура, а и знае всичко, както за себе си, така и за целия процес на осиновяване. Но продължението ме кара да замълча, заради невинната човечност, която за първи път усещам при думите, иначе мислени, казвани, чувани стотици пъти.

„Мъчно ми е за децата по домовете! Искам оттам да имам деца! Те са самотни и не знам сега какви лели ги гледат. Искам да ме намерят три деца! - докато говори от очите й се стичат сълзи - И да ги обичам и да си имат мене! И да се усмихват всеки ден!”

Понякога големите уроци идват от малките хора…