За бъдещи осиновители

Тайнственият ключ

Понякога появата на нов член в семейството е желано, осъзнато събитие.

Понякога е само желано.

Понякога се случва така че, дори и да е било осъзнато и желано, то е било свързвано със ситуацията и разбиранията ни, когато решението е било обмисляно и взето.

Но животът е низ от уроци, предизвикателства, промени, победи и загуби. Често непредвидени.

Хората често се вкопчваме в така успокояващата мисъл, че можем да планираме събитията и още повече чувствата си.

За това искам да говоря. Могат ли чувствата да бъдат възпитавани, контролирани?

Връщам се назад във времето, когато видях за първи път голямата ми дъщеря.

Бях чела толкова за тази непогрешима тръпка, за това, как като в магия бъдеща майка и дете се разпознават… как пламва мигновена влюбеност между две намерили се души…

Но аз не изпитах нищо друго освен, може би… страх. Донякъде оправдан от осъзнаването, че това не е игра, а отговорност за цял живот. Не само за грижа и закрила, но и за нещо много повече. За обич.

И така, бях в ступор. Как можех да зная, дали ще заобичам това непознато за мен същество?

Не знаех.

Любов от пръв поглед нямаше, дори тя по-скоро ме отхвърли, макар и по-късно да си дадох сметка, че надали това е свързано конкретно с мен, а по-скоро с нейния личен свят, с нейните загуби и битие.

Реших за няколко минути. Хазартно… и все пак осъзнато. До болка.

Дъщеря ми беше с мен повече от две седмици, а аз продължавах да не мога да проумея какво изпитвам към това “странно” дете, което ту предизвикваше в мен жал и инстинкти за закрила, ту изпитвах нуждата да се скрия от нея… Да, именно, да се скрия. Да избягам, да не иска толкова много от мен, не сега, не веднага…

Едновременно с това, разбира се изпитвах и огромно чувство за вина и се срамувах от себе си.

Ако тогава знаех, че това са донякъде нормални чувства, може би щях да се самобичувам по-малко и съответно съпротивите ми, щяха да намалеят по-бързо. Но не знаех. Всеки ден научавах все повече за емоциите, преживяванията и чувствата на изоставените деца, но това, което преживяват родителите - осиновители, не само, че беше обвито в тайнственост, но и жизнерадостните разкази на всички майки, открили щастието от пръв поглед, ме докарваха само до по-дълбоки самообвинения.

Кога разбрах, че обичам детето си с цялата си душа?

Не зная точно. Не изпитах никакво прозрение свише. Стана. Може би някъде между грижите, болестите, притесненията, нагаждането към новите навици, взаимно изживените болки - нейната и моята, лошото и хубавото… се роди чувството и стана неизменна част от мен, основна част от мен.

Странно, но сякаш именно тежките моменти бяха това, което отключиха в мен обичта. А може би и в нея.

Сега съм майка за втори път. Различно е. Малката ми дъщеря ме прие така, сякаш ме беше чакала винаги. О, да, усещането беше неповторимо! Разбира се, всички ние се нуждаем от непрекъснати потвърждения за личната си значимост…

И все пак… дали я обичам вече? Не знам… харесвам я, радвам й се, тя е прекрасна, но знам, че преди да дойде онова усещане за обич, което изпълва цялото ни същество, ще трябва заедно с нея да извървим пътя си. В добро и лошо.

Може ли да се обича насила? Надали. Но в мен вече живее едно убеждение: обичта идва с даването. Може би, това е тайнствения ключ към споделената обич.