Мнения
Всичко от което се нуждаем е любов
Преди доста време един човек се опита да покаже гледната си точка от страна на мъж, не на баща, относно промените, които настъпват в една двойка, след като детето или децата влязат в новото си семейство.
По типично наш си начин, всички жени се обединихме, за да защитим правото си на майчинство, както и правото на децата ни да станат център на вселената ни.
И днес най-накрая се замислям, всъщност колко е бил прав.
Има обяснения, винаги има обяснения.
Жената изначало губи от женската си същност, когато в съзнанието й се настани мисълта за деца, за да направи място на майчинското в себе си. Такава е природата ни.
Малкото създание изпълва живота ни, мислите ни, то е източник на всичките ни радости и тревоги, поне докато не го видим малко по-самостоятелно. Това усещане ни носи удоволствие, чувство за реализация, колкото и парадоксално да звучи, като жени. Жени - майки.
А тази ситуация, сякаш при нас - жените мечтали дълго за рожби - продължава по-дълго от всякога. Ние сме обсебени, погълнати, умопомрачени на моменти от фикс идеята да бъдем не каквито и да е родители, а специални родители, най-добрите, без право на грешки, без право на лично пространство.
Темата осиновяване, която сякаш от едната крайност на пълно табу, премина с годините в другата - на прекаленото вторачване във всяка една реакция на децата ни (за което в никакъв случай не можем да виним модерната психология!), става в един момент рефрена, с който се събуждаме сутрин и лягаме вечер.
С колко неща трябва да съумее да се справи днешният родител, осиновил децата си!
Вината за това, че не се е решил по-рано.
Вината, че се страхува от неизвестността от това да стане родител на едно непознато дете.
Вината пред най-близките си, че заради него те трябва да приемат тази действителност.
Вината, ако нещата не тръгнат съвсем гладко…
Вината пред децата си, че са осиновени, вината, че може и да не се окаже желаният родител днес или някога…
Колко вина!!!
Но вината поражда най-разяждащите емоции в човека. А животът е радост. Животът е любов.
Любов.
И тук се сетих за човекът, който някога писа, че му липсва съпругата, жената до него.
Замислих се: Има ли любовта предел? Вселената има ли край?
И се запитах каква е истинската причина ние жените да отдаваме изцяло себе си на някого, отнемайки почти всичко от друг? Защо можем да обичаме безрезервно децата си и да поставяме на заден план човекът до нас? Този, който ни обича.
Болезненият отговор, който достигна до мен е: от егоизъм, от несигурност, ниско самочувствие, по инерция и донякъде от едно несъзнавано желание за признание…
Запитвали ли сте се, кога за последен път останахте насаме с любимия си? Кога за последен път се държахте за ръка, гледайки звездите? Кога за последен път го погледнахте в очите, казвайки му, че го обичате и че цените всичко, което прави за вас? Кога за последен път танцувахте до зори? Кога за последен път запалихте свещи, пихте вино и се любихте страстно? Кога за последен път му дадохте някогашните ласки?
Може би отдавна. Прекалено отдавна.
Сега всичко това, цялата ни нежност, мекота и ласки са предназначени за децата ни. Сякаш любовта в сърцата ни има предел…
Ако някоя от вас познае себе си в липсващите моменти между нея и любимият й, нека се спре и помисли. Ако някоя от вас, обратно на това, вече знае всичко споменато дотук - моите почитания, тя е една мъдра жена!
Джон Ленън пееше: Всичко от което се нуждаем е любов!
От любов имат нужда и рожбите ни, и ние, и хората до нас. Всички ние. А любовта няма предел.
***
На всички мъже, които са и ще бъдат и занапред до нас, такива каквито сме - несъвършени, нерационални, крайни, объркани, уплашени, смеещи се, ридаещи, изискващи, суетни… просто жени.
С обич и признателност.
Дискусия
6 коментара за “Всичко от което се нуждаем е любов”
Напиши коментар
Вход
Категории
Последни теми
Последни коментари
- PaolaFly за Една опасна тема
- Мага за Една опасна тема
- Sway за Големи уроци от малки хора
- PaolaFly за Всичко от което се нуждаем е любов
- The Mag за Всичко от което се нуждаем е любов
Условия за ползване
Така е - всичко, от което се нуждаем е любов!
Феноменът на пренасочената женска любов е познат отдавна, макар и не толкова много дискутиран. Наистина се ПОЛУЧАВА така. Права си.
Но нека обърнем внимание, че това се получава, а не го избират сами жените станали майки, дали живот или отделили от своя живот за едно /или повече/ дете. В името на детето, на бъдещето, всички правим жертви.
Представете си следното - преди да се решите на тази сериозна стъпка в живота, да си имате дете, си спомните всичко, което знаете за семейства с деца. Представете си, че всичко известно ви сега го преживеете във вашите представи преди дори да сте заченали!… И сега какво!? Дали знанието за трудностите и лишенията /там е и лишението от ласки и споделена любов на любимия/ биха ви разколебали да ИМАТЕ дете, да го обгрижвате, да го обичате, да се тревожите за него… да замени целия ви свят с един друг. Дали!?
Бог ни е дал не способността, не възможността да имаме деца, а вкоренен дълбоко в нас стремеж да сме родители. Той е по-силен от нас. Той е двигателя на нашите усилия да СТАНЕМ родители. Той е инстинкт и като такъв е неосъзнат, но и неизбежен. Не го избираме, СЛУЧВА ни се.
Не бива, заради нещо, което не зависи от нас, да чувстваме вина и да страдаме.
Апропо, аз съм мъж, родител и прочие.
Хубави думи, Ози!
Силни, пожертвувателни, изпълнени с красива обреченост.
Но в моят свят на осъзнаване, проумявам ден след ден, все повече и повече, че сами ковем съдбата си, ние сами сме създатели на живота си, няма нищо, което да е “извън” нас. Всичко е в нас.
Разбира се, че нищо не би спряло една жена, решена да даде любовта си на едно или повече деца!
Въпросът, който възникна пред мен е далеч по-прост: Любовта има ли количество, има ли граници, има ли предел? Или заложеното в нас разбиране, именно, че любовта към едно, задължително взима от любовта изпитвана към друго, ни ограничава и задължава в подобно отношение?
Може ли да бъде жертва даването на нещо, което имаме в изобилие?!
Напоследък много мисля по този въпрос, интересно че и ти си се сетила за него. Не мисля, обаче, че пренебрегването на партньора идва от лимита на любов в нас. За съжаление причините са доста по-прозаични - свръх умора, липса на време и постоянните въпроси, свързани с децата - добре ли са, да не ги нарани душевно някой и т.н. (независимо дали децата са осиновени или биологични). Като се прибави към това желанието ни да се справим абсолютно сами с отглеждането на толкова чаканите деца, може би породено от нежеланието да делим любовта им с никоя друга жена… неминуемо това се отразява на мъжете до нас.
Страхувам се, че ако не се опомня и не променя нещо, за сметка на голямата радост, която имам - децата, може да изгубя човека, заради когото съм ги пожелала.
Не се страхувай! Просто се опомни. Не можем да опазим децата си от грешки или болка.
Но можем да не ги лишаваме от баща, а себе си от другар в живота.
Поне, докато е в наша власт.
Брррр… Доста болезнена тема. Само като се сетя за усещанията ми от онзи период и направо настръхвам… Мина толкова време от тогава, но още ми държи влага. И да ви кажа честно май май доста неща в нашите отношения са се променили безвъзвратно. Сигурно и така е нормално. Може би е цена, която трябва да се плаща. Но аз лично все още не съм убеден в това…
Иначе не е чак толкова необяснимо. Човешките същества искат да се чувстват обичани, щастливи, пълноценни. Дълго време са търсили попълването на тези усещания от партньора си. Но идва и малкия разбойник. Той взима много, но и дава страшно много.
Хората са егоисти. Ако досега е трябвало да полагат усилия за да се получават това, от което имат нужда от парньора си, изведнъж спират да имат тази необходимост. И спират да полагат усилия. Освен това за да полагаш усилия се иска и енергия. А децата както вече добре знаете понякога са невероятни енергийни вампири.
И така. Тук се включва и презумцията, че един 100 кг. човек може да се справя без чужда помощ за разлика от 15 кг. разбойник.
Което от своя страна оправдава всички описани действия и най - вече бездействия.
И си е самата истина. Може да се нахрани, изкъпе, да изреже ноктите си и даже понякога да се изглади САМ.
И така. Може би има мъже, на които това им стига да се чувстват добре, но има и други, за които това е крайно недостатъчно.
И като добавим пословичната комуникативност на наранените мъже понякога нещата могат да излезнат от контрол.
А какво е необходимо за да не се погуби тази любов?
Петя го е описала в много добре в следващия постинг.
Трябва да се дава. Любовта е дар, но не е даденост. Дарявайки любов можем и да получаваме. Трябва да я храним, гледаме, глезим… Тя е като жив организъм:)
Ако я оставим на самотек може и да се изроди.
Но все пак всичко това е свързано с енергия и жертви и други наши малки загуби. А дали си заслужава да ги правим? Кой ще ми каже…
И аз летя по света и си подсвирквам даже:)
Много пъти сме говорили колко е нужно едно добро и сериозно обучение (или въведение във възможните проблеми) в осиновяванията.
Една празнина, която и до днес стои като голяма въпросителна…
Но с тази тема, откривам все повече, донякъде с изненада, донякъде с притеснение, че бъдещите родители - осиновители се нуждаят не само от своевременна информация за подводните камъчета в отношенията с децата, но и между самите тях.
Човешките взаимоотношения са една безкрайно сложна материя. Знаем как една дума “отваря царски двери”, но и “затваря цели страници”… понякога това се случва в безмълвие.
Надали съществува уникална формула.
Всяко семейство с времето и грижата на всеки един от членовете изгражда своя такава. Някои не успяват, тъжно, но е така.
Говорим за компромиси. Много третиран термин, но какво влагаме в него? Има непростими компромиси, има и такива, които те карат да израснеш, има други, които дори могат да те направят щастлив.
Дали си заслужава? Кой знае… Животът сам по себе си си заслужава. Останалото е наше дело.