Без категория

Натрупаният гняв на осиновеното дете

Гневът, обратната страна на депресията, всеки един момент може да се прояви у осиновения тийнейджър.

Децата, на които не им е позволено да изразяват негативните си емоции, докато растат, не знаят как да се справят с тях - нито как да ги изразят навън, нито как да ги отработят. Осиновените деца, които съзнавано или несъзнавано получават послание от родителите си, че не само са били избрани, но са били избрани, за да донесат щастие в живота на родителите си, често изпитват трудности да изразяват каквито и да било негативни емоции - тъга, гняв. Някои до такава степен успяват да разцепят положителните от отрицателните си емоции, че не знаят какво означава да изпитваш гняв.

Майкъл, който винаги е бил послушно дете, си спомня как казва на свой приятел „Аз никога не съм се ядосвал”, на което приятелят му отговорил „Но, Майкъл, ти в момента си бесен!!!”. Майкъл в този момент се замисля защо не чувства своя гняв - гневът е бил непознато или по-скоро неосъзнато чувство, за разлика от така добре познатите му болка, тъга и депресия.

Неизразеният гняв, който някои осиновени деца трупат в себе си през годините, може в един момент да изригне като неконтролируема ярост. Натрупан гняв, за това, че са осиновени, че са различни, че се чувстват безпомощни, че никога не са имали контрол над живота си и някой друг взима решения (изоставяне, осиновяване), гняв, че не могат да изразят истинските си чувства  в семеен климат на отричане. Когато гневът не може да бъде изразен и се трупа с времето, избива като агресия (кражби, палене на огън, разрушаване) или  в насилие.

Според Стенли Шнайдер, директор на Център за лечение на тийнейджъри в Йерусалим, в семействата с осиновени деца има много по-голяма вероятност детето да прави актинг-аут на несъзнаваните враждебни и сексуални импулси на родителите си. Шнайдер описва вътрешния свят на осиновеното дете като „кипящ казан, съдържащ четири елемента на гняв”:

• - гневът на биологичните си родители, които са изоставили детето си
• - гневът на осиновителите си
• - гневът на детето спрямо биологичните му ордители
• - гневът на детето спрямо осиновителите му 

Ако родителите имат проблеми по между си, те често несъзнавано проектират враждебните си чувства един към друг върху детето си. Детето улавя както техния гняв един спрямо друг, така и понякога гневът им спрямо него самото - за това, че е различно дете от онова, за което са мечтали.

 Доналд Уиникът (детски психиатър) е виждал надежда в поведението на детето с проблемно поведение, което той тълкува като реакция на преживяна загуба в отношенията майка-дете в ранното детство. Т.е според Уиникът чрез антисоциалното си поведение детето се опитва да се самолекува, като търси нещо, което му се е полагало, но то е било лишено от него.

Какво търсят осиновените? Цялостността си? Ако децата, за които пише Уиникът, чрез антисоциалното си поведение, се опитват да „замразят Истинския си Аз”, то осиновените се опитват да го размразят, да вдъхнат живот на един отдавна мъртъв Аз. Антисоциалното поведение е несъзнаваната стратегия, за която те се хващат, за да се чувстват автентични, витални, живи, за да се самоизлекуват. За да могат да им помогнат, терапевтите трябва по думите на Уиникът „да разпознаят и влязат в момнета на надеждата”. Те не трябва да питат осиновените деца защо са ядосани, а защо да не бъдат ядосани?

Из “Journey of The Adopted Self - A Quest For Wholeness”, Betty J. Lifton,

Превод: Теодора Танева