За бъдещи осиновители

Една жена споделя

Намерих дом и семейство, когато бях на две години и за жалост, помнех прекалено много от живота си преди.

Струва ми се, че доста рано започнах с въпросите, но по принцип аз питах много за какво ли не (така казва мама).

Но помня, че брат ми изобщо не искаше да говори с нашите, правеше го с мен, по-голямата с 5 години.

Мислеше си, че ще нарани родителите ни, че те ще си помислят, че интересът му към неговата история идва от факта, че не ги приема за родители, още повече, че той така и няма своя истинска история за разказване.

Когато мама се опитваше да говори с него, той се ядосваше, затова обикновено аз влизах в ролята на шпионин (брат ми знаеше отлично), така майка ми успяваше да комуникира отчасти с него и предимно да му покаже по индиректен начин, без да му досажда с „да поговорим за осиновяването ти”, някой неща, които бе чувал от мен и пораждаха въпроси в него.

И все пак, денят на въпросите идваше основно около нашия втори рожден ден (денят, в който сме дошли у дома).

Коледа.

Аз имах нужда да говоря, но не за да науча нещата, знаех всичко отлично, а по-скоро, за да потърся помощ да ги проумея.

Когато бях малка, родителите ми не знаеха нищо за евентуалните проблеми при тези деца, с изключение някои наследствени или нещата, които бяха много явни…

Мама знаеше за мен само, че съм била много дехидратирана, нищо повече, а аз, включително до миналата година, не й бях казвала нищо за мен, въпреки кошмарите, които сънувах. Знам защо го направих, за да защитя нея и мен (и като малка го мислех).

Тя беше много слънчева майка, пееше постоянно. Будех се и я чувах да пее. Исках повече от всичко един нормален живот, в който тези спомени да се запазят завинаги.

Затова говорех много за това, което изпитвам към „нея” (така я наричах), за да поставя болката в други измерения и никога не споменавах живота преди.

Мисля, че мама усещаше, но никога не ме насили. Това към което се стремеше, беше да ми помогне да стана по-спокойна.

Единственото, което харесвах да слушам беше за денят, когато нашите се запознали с мен, как после ме взели и за първата ни почивка.

За да проумея пътят си ми помогна много един филм, който мама ми пускаше често по Коледа и коментирахме. Казваше се „Животът е прекрасен” на Франк Капра и представлява една чудесна коледна история, която се харесва много на децата и която с времето, растейки, казва все повече, и как нищо не се случва случайно, а винаги от любов, дори и трудните неща.

Що касае реакциите на типичните странности при изоставените деца:

- Страх от нечие закъсняло идване. Честите ни закъснения (така знаем, че другият вече е там), агресиите ни (аз) или прекалената доброта (брат ми)…

Реакции към поведението ни могат да имат другите, но не и родителите ни.

Ще обясня.

Когато бях на 9 години, дядо ми каза: „Престани да караш майка ти да плаща за това, което ти е сторил друг!” (не й позволявах да ме гали или да ме взима на ръце и се мръщех почти постоянно). И наистина, това беше вярно, но не бих го приела от майка си, докато от любимия дядо, послужи и още как!

Така беше и за брат ми, аз му казах в лицето, че знам защо прави така, не мама и така той успяваше да обмисли думите ми.

Брат ми дойде у дома, когато беше едва на 40 дни и следователно нямаше спомени, може би заради това не си обясняваше причината за случилото се, много повече от мен. Аз помнех и мразех страстно биологичното ми семейство, чувствах се като щастлива и желана принцеса.

Както всички изоставени деца (аз също) той вярваше, че в него има нещо сгрешено и затова не са го желали, но докато за мен бе „по-лесно” да разбера, че са ме захвърлили (имала съм доста здравословни проблеми, които сега са намалели или са решени), той беше и е перфектен и красив, затова вършеше какво ли не, за да докаже на себе си и на нас, че е „лош”, и че това не може да се промени (после престана), и че ние ще го изоставим.

Остана му силното желание да бъде в центъра на вниманието (и аз го притежавам), но докато аз го търся прекалявайки, той го постига, правейки „лудости”, за късмет досега без лоши последици.

Насъбрал е много гняв и за жалост, още не иска да признае, че е свързан с изоставянето му. Казва, че е абсурдно нещо, което не помни да го наранява, както е при мен, така твърди. Но като цяло е весел човек, общителен, много работлив като татко и няма проблеми да комуникира с хората, да буди симпатиите им (докато аз съм доста по-избирателна).

Докато беше ученик ни побърка с училището (докато аз бях винаги отличничка) и беше толкова буен, че се състезавахме кой ще ходи по-често в Бърза Помощ (всъщност, аз ходех по други причини).

Аз си останах закъсняваща, инат, с фикс идеята да се справям сама и да прекалявам в нещата, които правя, продължих да се притеснявам, когато другите закъсняват, особено съпругът ми: ако закъснее с 2 минути, мисля, че няма да се прибере повече… търпи ме такава вече 15 години…

Що касае спомените, да, помня, макар и да съм била две годишна. Когато си толкова малък помниш нещата, които са те наранили, но това не са спомени, каквито имат предвид възрастните, децата помнят по различен начин.

Това са проблясъци, кошмари, болезнени усещания, които възникват щом се свържат с нещо: миризма, цвят или ситуация, които те изпращат там изведнъж, като във филм.

Понякога, ако ме питат, не мога да го разкажа и ми се струва, че е вид защита: емоционалните спомени не преминават в сферата на рационалните.

Когато се появят тези „филми”, е достатъчно мама да се появи и да те гушне.

Сега, когато аз самата съм на път да осиновя дете, говоря много с майка ми и тя ми напомня, че съм имала тези кошмари до седемнадесет годишна възраст. Казва, че ме е чувала как я викам тихо и е идвала при мен.

С времето, понякога се питаш дали всички проблясъци са истински, но това не е толкова важно.

Мисля, че основното затруднение, когато си малък идва от това, че няма на кого да се ядосаш.

Брат ми демонстрира няколко пъти желанието си да се запознае с биологичните си родители, но по-скоро по странични и дълги за обяснение причини, отколкото поради една реална нужда. Беше около 14-16 годишен.

Говорихме много и му разказах какъв ефект имаше върху мен това събитие.

Той ми каза, че при подобна среща би искал да намери отговора на „защо?” и евентуално да има възможността да се ядоса най-сетне на някого и да го прати по дяволите!

Лично аз, поради различни причини, незаслужаващи внимание, имах доста контакти в живота си с биологичното ми семейство, макар и да не съм ги търсила.

И честно казано, бих си го спестила.

Контактите с биологичното „семейство” не служи за нищо, най-много да предизвика още болка и за двете страни.

Оставяйки настрана разрушителните последици за нас, за семейството ни и за биологичното ни „семейство”, от личен и директен опит знам, че нищо казано, направено или обяснено (ако е възможно да се обясни), може да промени усещането ни за нас самите.

Не допълва идентичността ни, не ни дава нищо, защото всичко, от което имаме нужда, за да обясним себе си е в нас и в родителите ни.

Спокойствието, което изграждаме постепенно и с усилия, заедно със семейството ни, не може да бъде дадено от тази среща, ако го няма. Не може да бъде увеличено, по-често може да бъде подложено на сериозно изпитание.

Искам да изясня: аз помня неща от „преди” и те не са кой знае какво… но за мен това е просто товар, с който живея и, който отработен с малко усилия, може би ме направи малко по-чувствителна и съзнателна от хората, които нямат моя опит, към моята уникалност и спрямо това, колко прекрасни са живота и семейството.

Останалото беше съвсем като при другите деца (извън това, че празнувах два рождени дни), дотолкова, че веднъж на 17 години попитах майка ми, дали бременностите й са били тежки (с мен и с брат ми - и двамата осиновени). Тя помисли малко и после убедено ми отговори „Не, не мисля… поне не помня”.

После се появи татко, погледна ни, засмя се и каза „Вие двете напълно сте изключили”. Ние се учудихме малко, после изведнъж се усетихме и избухнахме в смях!

Защо разказвам това? Защото показва ясно нещо, в което дълбоко вярвам:

Моите корени са семейството, което не мога да нарека „осиновително”, защото ми се струва подценяващо. Да осиновиш е просто един от начините да станеш родител, нищо повече.

Има родители, деца, семейство и толкова.

Аз имам само едно семейство: моето.

Не бих нарекла никога родителите си „осиновители”, нито себе си „осиновена”, по-скоро за мен е абсурдно да нарека „родители” биологичното ми „семейство”.

Вниманието, „трудът” се полагат от родителите, когато лекуват раните ни и се налага да отговарят на някое по-сложно „защо?”, да разказват, да обясняват защо някой е решил една толкова специална принцеса да не е част от живота му.

Надявам се, следващите ми думи да не се приемат като налагане, но: не търсете тези, които на са част от живота ви и отговори, които не ви трябват!

Защо казвам, че не са част от живота ви? Защото да си такава част, означава да те има, а ако те са изобщо нещо, то е по-скоро отсъствие, което трябва да отработим възможно най-добре, в нас и заедно с нашите родители.

Биологичните „родители” не могат да помогнат в това.

Уверявам ви, че вие за нас сте нашите мама и татко, но вие първи трябва да го вярвате!

Защо разказвам това? Защото се надявам скоро да бъда от другата страна, да стана майка, както е станала моята и знам, че рано или късно и моите деца ще си задават въпроси, ще търсят отговори и може би, ще решат, че ще намерят отговорите на тези „защо?”, ако се срещнат с „тях”.

Знам, че ще е трудно, но знам, че ще дам всичко от себе си за да бъда до тях, ще се опитам да им помогна да вземат най-доброто решение за тях… макар и то да е различно от моето.

Макар че, с малко самонадеяност се надявам, че ако приличам малко на моите родители, те няма да имат такава нужда.

Източник: ТУК