Идва момента на срещата между осиновеното дете и биологичните му родители…
И къде e в този момент мястото на родителите-осиновители?
В годините, докато детето е растяло, биологичните родители са били “невидимите” родители. Но когато порасналото дете започне да търси, осиновителите често се страхуват, че след момента на срещата, те ще станат “невидими”. Видими или не, осиновителите винаги присъстват в психиката на осиновения.
Търсенето може да е изключително заплашително преживяване за осиновителите. То често нарушава неизказаните правила на затворената система на осиновяване, чрез която все още в много страни се случва процеса на осиновяване. Нормално е родителите да не знаят как да се държат в подобна ситуация, какви да са реакциите на възможните сценарии. Пред тях се появява една алтернативна реалност - тайната трябва да бъде отворена.
Търсейки онези някога невидими родители, осиновеният излага на показ отричането, с което всички са живели. След като вече тайните са разбулени, осиновителите често се връщат в онова психично състояние, в което са били преди осиновяването и отново се срещат с тъгите и загубите си.
Страх от загуба на детето
Един от най-силните страхове, които активират търсенето и намирането на биологичните родители, е страхът да не загубиш детето си и реалността на семейния си живот. Много често подсъзнателното чувство е чувство на предателство (”Как можеш да ни причиняваш всичко това?”, “Ние не сме ли ти достатъчни”, “Не те ли обичаме достатъчно?”, “Ние сме твоите истински родители - никога не го забравяй”).
По мои наблюдения, независимо колко огорчени и наранени може да се почувстват някои осиновители от търсенето на детето си, те обикновено успяват да се приютят в някаква своя зона на сигурност. Последващите осъзнавания, че след срещата с биологичното си семейство, детето им не изчезва от живота им, че продължава да бъде тяхно дете, ги уверява, че невинаги кръвта е по-силна от водата.
Някои осиновители продължават да живеят в стария навик на отричането - сякаш не е имало никакво търсене и намиране на биологичното семейство. Заравят главите си в пясъка, вярвайки, че когато не чуват и не виждат онази друга реалност, тя не съществува. Трудно им е да осъзнаят, че целта на търсенето е да опознаеш себе си, да намериш себе си, да събереш парченцата на пъзела на живота си - а не да разменяш едни родители за други…
Други осиновителите решават, че ще бъдат по-полезни на детето си, ако вместо се борят срещу търсенето, извървят пътя заедно с детето си.
Страх от загуба на родителите
По същия начин, както осиновителите се страхуват да не загубят детето си след срещата с биологичните му родители, така и детето се страхува да не загуби осиновителите си. Някои от тях извършват цялото търсене сами - именно защото ги е страх, че ако кажат на родителите си, ще ги наранят, ще ги предадат, чувстват вина, с която не знаят как да се справят. Страхуват се също, че ако родителите им разберат, ще ги изоставят, както са направили биологичните им родители.
Възможни са и други притеснения: „Когато им казах, че искам да намеря биологичната си майка, родителите ми изобщо не се притесниха. Това означава ли, че те не ме обичат достатъчно и не се страхуват, че могат да ме изгубят? Те много искат също да се запознаят с майка ми, но аз за момента не искам. Умишлено не искам да създавам прекалено близка връзка с майка си, защото се страхувам, че по този начин ще изгубя вярата си, че осиновителите ми са истинските ми родители”.
Между две майки
Историята за търсенето и намирането на произхода може да бъде разказана и като история за две майки. Биологичната майка някога е изоставила детето си и го е „дала” на майката-осиновителка. Сега, в момента на срещата, сякаш майката-осиновителка „дава” обратно детето на биологичната майка.
Според Нанси Верие („Първичната рана”, „Завръщане към себе си”) всяка майка-осиновителка знае дълбоко в сърцето си, че след срещата на детето й с биологичната майка, отношенията й с детето й никога вече няма да са същите - най-кошмарният й страх. Всъщност парадоксалното е, че тази среща (в идеалния случай, когато биологичната майка не отхвърли отново детето си, а го приеме) наистина променя отношенията между детето и осиновителите, но в много позитивна насока - тъй като чрез срещата осиновеният получава отговорите и започва да подрежда себе си. Първичната рана може да бъде истински превързана от този, който я е причинил.
Из “Пътуванeто на Осиновения Аз - в търсене на цялостност”
Превод: Теодора Танева
В една такава история, изпълнена с хипотези, несигурност и колебания, започвам да се чудя, дали най-подходящата стъпка не е, самите родители-осиновители, да потърсят първи биологичните родители на детето си.
Давам си сметка, че това може да бъде изтълкувано като вмешателство в най-личните и съкровени кътчета в душата на децата ни, но не смея и да си представя, какъв “пъзел” ще се “нареди”, ако рождената майка отхвърли рожбата ми отново…
Открих майка си и сега съм много щастлива обедих се че кръвта е по силна от водата.Съжалявам но за мен всички осиновите ли ще проектират злобата върху осиновените ,колкото и да гледат най доброто връзката се усещааа…
дори и да изхрърли рожбата си отново детето ще разбере че е имало късмета да не живее с такъв човек че не е израснал с родната си майка която не го обича…много по болеснено е от колкото да си сам или осиновен…
Скъпа, Милена, радвам се, че сте открила тази, която Ви е родила. Всяка съдба, всяка история е уникална, макар и да си приличат отвън.
Разбира се, думи като “осиновителите винаги ще проектират злобата си върху осиновените” са доста тежък удар за хора като мен, които споделят живота си, именно с осиновените си деца.
Винаги, когато прочета или чуя подобни неща, застивам и мисля…
Но вместо успокоителни думи или защита на собствената ми вяра, този път ми се ще да кажа само едно: независимо от житейската ситуация, независимо от целите и желанията, ще берем урожая на това, което всеки един от нас е посял…
Желая Ви, мирно и спокойно бъдеще от сърце!