Истории

Обратно броене

Бях забравила колко трудно става от един момент нататък.

Първа среща с детето, после започваш всеки път да откриваш нови хоризонти в сближаването между него и теб, нови гримаси, които те разсмиват, нови черти от характера му и си мислиш, че това време е О’К, ще мине, колко му е!

После минава седмица и започва да те стяга все по-силно гърлото, когато си тръгваш и някак нямаш сили да обърнеш гръб, но се налага, а и не искаш персоналът да те вземе за някоя неопитна маминка…

Опитвам се да потисна това тягостно усещане за предателство спрямо малкото човече, нали, уж съм вряла вече?!

Сгушвам се нощем и се опитвам да не мисля, да не си го представям самотно, навирило дупе и засмукало палец в кошарката до другите три легълца с прекрасни, но ничии деца…

Някак се унасям и докато спя, усещам тялото му до мен, тревожно е и започвам да го галя по гръбчето… изведнъж се стряскам! Свлякла съм се в долната половина на спалнята и галя прасеца на мъжа ми…

Другата ми дъщеря идва с мен всяка събота и неделя да види сестричката и всеки път се питам: добре ли правя? В колата тя седи безмълвно, а когато я питам какво има, ми отговаря: мъчно ми е за нея… кога ще си дойде у дома?

Чувствам се странно. Това дете не е родено от мен. Не знаех, че това дете съществува допреди десет дни, а сега имам усещането, че са откъснали нещо от тялото ми. Питам се, какво изпитва тя?

Плаче все по-скръбно, когато си тръгвам, а усмивките й докато сме заедно са така прелестни!

И докато живея раждането на това ново майчинство, това неописуемо чудо, някак естествено се потапям в спомените и сравнявам.

Радостта от естествената близост при детето на една годинка и изстраданата, бавна, търпелива привързаност на детето на четири.

Нуждата за физически контакт при едното и недоверието, неприемането на докосване при другото.

Разума казва: не можеш да върнеш времето назад, гледай напред! А емоцията се бунтува: колко много си изгубила, дъще моя, колко самотни дни и нощи, колко ласки, колко заслужена обич…

Мисля за тях, за дъщерите ми, за тази необятна любов, за другите деца, които приласкавам за миг по време на посещенията ми и за тъжните им очи, които казват: знам, че не си дошла за мен, но е хубаво да ме докосваш…

Колко сме объркани понякога ние големите! Пишем закони, създаваме теории, изследваме, проучваме и си мислим, че разбираме нуждите на тези малки, чудновати създания.

Затова сме ги обградили със стени, за да ги защитим. От кого? От нас? От другите? От собствените им родители? От света?

Спомних си без да искам думите от една прекрасна пиеса на Леополд Герш и си помислих - колко е хубаво е, че има кой да ни наранява и кого да нараняваме…

На двете прелестни деца, които съдбата ми дари и ми позволи да стана тяхна майка, с цялата ми обич.

***

Не искам да ме нараняваш - казваш ти.
Не искам никой да ме наранява - казваш ти.
Не искам никого да наранявам - казваш ти.
Ако сме заедно, не можем да не се нараняваме един друг, нали? Аз теб, ти мен, нали така? - казваш ти.
И да умираме бавно, нали? Ако сме сами, може би ще сме вечни - нали, не ще има кой да ни наранява, да ни убива бавно всеки ден. Клетка по клетка, но всеки ден! Но всеки ден. Не искам никого да наранявам! - казваш ти. Не искам никой да ме ранява, защото цял съм пронизан от болки, надупчен съм и вятърът свири в отворите.
Искам да бъда свободен!
И пеперудите са свободни!.. Но, ако не сме заедно, така цели и ненаранени, свободни ли ще сме? - питам те.
Свободни от какво? - питам те.
Можем ли да живеем, без да ни раняват и без да нараняваме? - питам те.
Ще живеем ли, ако не раняваме и не ни раняват? Ако оставим някъде, ако забравим някъде, ако захвърлим някъде себе си, какво ще остане от нас! В какво ще се превърнем? В пеперуди? Но пеперудите не са вечни, напротив - те са много, много кратковременни.
Да, пеперудите са свободни. Ние не сме.
И слава Богу!

Леополд Герш