Без категория

Необходимите загуби

Когато мислим за загуба, често мислим за загубата чрез смъртта на хората, които обичаме. Но загубата е много по-всеобхватна тема в живота ни. Защото не губим само чрез смъртта, губим, когато изоставяме, когато нас ни изоставят, губим по нещо от себе си при всяка наша промяна. Преживяваме загуби не само, когато си тръгваме от някъде или когато се разделяме с някого. Преживяваме съзнателни или подсъзнателни загуби на романтични мечти, неосъществими очаквания, на илюзии за свобода и сила, на илюзии за сигурност - както и загубата на по-малкото ни Аз, онази част от нас, която е вярвала, че завинаги ще остане млада, ненабръчкана, неуязвима, безсмъртна.

Малко или много понабръчкани,  уязвими и осъзнали, че никак не сме безсмъртни, вървим по пътя си и преживяваме загубите си. Онези доживотни загуби. Онези необходими загуби. Загубите, с които се сблъскваме, когато се срещнем с неизбежния факт,

че мама ще ни напусне и ние ще я напуснем;

че любовта на мама не може да бъде единствено и само за нас;

че онова, което ни боли, невинаги може да бъде целунато и с целувката болката да изчезне;

че сме сами със себе си на този свят;

че трябва да приемем преплитането на доброто и злото, черното и бялото, ин и ян, както в самите нас, така и в другите хора;

че колкото и красиво и очарователно да е едно малко момиченце/момченце, то не може да се ожени за тати/мама;

че всички правим грешки по пътя си;

че сме абсолютно безпомощни да защитим тези, които обичаме - от опасности и болки, от разпятията на времето, от собствените им борби и предизвикателства, от техните необходими загуби.

Тези загуби са част от живота - универсални, неизбежни, неумолими. Тези загуби са необходими, защото чрез тях израстваме - растем, осъзнавайки от какво се отказваме на всяка крачка и какво ново даваме на себе си чрез загубеното.

Пътят на човешкото развитие е павиран с откази, чрез които вървим напред. Отказваме се от някои от най-дълбоките си привързаности. Отказваме се от някои най-съкровени части от себе си. Отказваме се от онези неща в мечтите си или в интимните си връзки, които никога няма да имаме или никога няма да се случат.

Но независимо колко сме умни, всички губим. И живеем живота си по-добре, ако се научим да губим, ако приемем и осмислим необходимостта от загубите ни, ако осъзнаем, че те крият потенциал за промяна.

Разделяйки се с блажената слятост на връзката майка-дете, ставаме осъзнати, самостоятелни, уникални индивиди - заменяйки илюзията за абсолютен пристан и абсолютна сигурност за вълнуващото предизвикателство да бъдем себе си.

Приемайки неизбежното и невъзможното, се доближаваме до отговорността, зрялостта, в границите на необходимото откриваме свободите и изборите си.

Отказвайки се да променяме нещата, над които нямаме контрол, преосмисляме идеалните си визии за съвършена връзка, съвършен брак, съвършени деца, съвършен семеен живот - и се учим да живеем с вкуса на сладко-горчивите  несъвършенства на човешките отношения.

Срещайки се с многото загуби сред лабиринтите на живота си, ставаме все по-гъвкави и адаптивни в осъзнаването, че в загубеното има възможност за креативна трансформация.

Мислейки за израстването  и зрялостта като огърлица от необходими загуби, все повече осъзнавам, че в човешкото преживяване противоположностите често се сливат една в друга. И много малко отговори можем да си дадем, ако ги търсим в реалността на “или-или”. Защото в повечето случаи сякаш отговорът на въпроса “Това или онова?” е “И двете”.

Детето ни може едновременно да ни обича и да ни мрази.

Един човек може да е едновременно добър и лош.

Въпреки че сме водени от сили, отвъд нашия контрол и осъзнатост, имаме активна роля в създаването на съдбата си.

Въпреки че в живота си често повтаряме едни и същи грешки и се завъртаме все в подобни вихрушки, желанието за промяна и реализацията й заивиси единствено и само от нас.

Да, вярно е, че цял живот можем да повтаряме моделите, които сме възприели в детството си. Вярно е, че настоящето ни в голяма степен е изваяно от миналото. Но също така е вярно, че обстоятелствата на всеки етап от живота ни могат силно да ни разтърсят и да ни накарат да преосмислим нагласите, убежденията и вярванията си. На всяка стъпка осъзнаванията ни могат да отворят нова реалност пред очите ни.

Не бихме могли да разберем живота си, докато не осъзнаем, че нещата, които ни се случват, са едновременно във вътрешния и външния свят. Едно наше преживяване не е просто една случка, там навън - то е и начинът, по който преживяваме тази случка вътре в себе си. Една целувка не е просто целувка - може да я почувстваме като страстна интимност, като непоносимо нахлуване, а може тя просто да е една фантазия. Всеки от нас има вътрешна реакция на нещата, които ни се случват във външния свят.

Няма загуба или печалба. Има и печалба, и загуба. Има толкова много неща, които трябва да загубим, за да пораснем. Защото не можем да обичаме дълбоко, без да сме уязвими към загубата на тази любов. Защото не можем да станем самостоятелни, зрели, интегрирани, осъзнати, без да приемем, че някъде, в някое ъгълче на живота ни, някой ще си тръгне от нас. Ние ще си тръгнем от някого. Мечта, илюзия, копнеж ще останат неосъществени. Държим в себе си окървавеното ключе от стаята, в която сме скрили най-болезнените си загуби и не искаме да я отключим. А по ключа е нашата кръв. От нашите рани. Които само ние можем да превържем и излекуваме…