Ще започна отзад напред: теоретично, партньор, който има вече биологично дете от предишна връзка/брак може и да е „заситил” желанието си за собствено дете, но да погледнем какво „засища” осъзнато приетата отговорност да осинови дете и какво „засища” другият партньор, условно наречен „виновен” във връзката, за да приеме като необходимо условие за щастието си, дете, което може дълго време да отблъсква новата връзка на родителя си, както и съвсем физическото присъствие за цял живот на бившия партньор и родител на детето.

С това се опитвам да изразя несъгласието си с тази теория.

Ако някому тези връзки, изглеждат по-стабилни, то по-скоро това се дължи на други фактори:
1. Обикновено тези хора имат зад гърба си провалени бракове и връзки, а един от тях има като резултат и дете, което страда.
2. Всичко това, често ги прави по-предпазливи, по-разумни, по-отговорни, по-внимателни спрямо избора на нов партньор.
3. Имаме един човек, който от цялата си душа желае деца и друг, който освен това знае вече каква е отговорността спрямо тях.
4. Човекът, който има дете от минал брак/връзка, търси добър/добра „баща/майка” за детето си, не по-малко от другият, който търси правилният партньор за да изпълни мечтата си.
5. Подобни двойки, могат да изглеждат по-справящи се с проблемите при осиновяването, защото вече са преминали една нелека ситуация: малко или много, всяко дете на разделени родители се старае, мечтае да събере отново родителите си и да прогони „натрапника/натрапницата”.

Улягането на отношенията е плод на голямо търпение, време и труд, сравними в огромна степен с провокациите на осиновените деца.

Смятам, че вината, която така или иначе повечето от нас изпитват в даден етап от времето, не е проблем, който ни бележи за цял живот. Но тези усещания зависят, както от индивидуалната психика, така и от много странични фактори. Разбира се, това ни прави много лабилни, несигурни, чувствителни и понякога тези емоции, могат да бележат една не толкова стабилна връзка, особено ако липсва добра комуникация.

Съвсем субективно, не мисля че, връзките които определят успеха на едно щастливо съжителство, са тези, които са изградени на базата на т.нар. „спокойствие”. От личен опит, ще кажа, че сътресения има във всяка една връзка, особено в предосиновителния период.

По-важното е кой ще издържи до края, чие рамо няма да се измъкне под сълзите ни и бавно да поеме в друга посока. Това обаче не се решава от наличието или липсата на биологични деца, а от личността, от качествата му, от осъзнаването на отговорността, от взаимната откровеност.

Зависи и от осъзнаването на „проблемния” партньор, че ролята на жертва не удачна до безкрай. Да изживееш болката докрай, за да усетиш един ден как постепенно те напуска, не е нещо, което партньорите ни могат да решат вместо нас. Подкрепата е едно, работата обаче, сами трябва да си свършим.

В една „смесена” връзка, в която има дете от бивш брак и осиновени деца, има много повече изпитания и за двамата партньори. Със сигурност, теоретично нещата може би изглеждат идилични, но ако връзката сама по себе си, не е здрава, нито наличието на биологични деца, нито осиновяването – могат да й дадат основа за успешност.

Откровено казано, не се бях замисляла дали тези връзки са по-стабилни или не, но след темата се замислих сериозно… И се опитах да си спомня всички подобни семейства с осиновени деца, които познавам. Може и да има нещо вярно…

Въпросът е какви са причините?

И дали една от основните причини наистина е липсата или по-малкото чувство за вина към партньора, заради вече „заситения глад” за дете от бившия му партньор?

Вината e много дълбоко вкорена, тя е вътрешно състояние, нагласа – в много случаи присъства неосъзнато и управлява голяма част от действията ни, без изобщо да си даваме сметка. До колко човек със силно чувство за вина, който цял живот, още от дете (защото родителите ни формират най-силно нагласата „виновен”) е живял с нея, би могъл да я преодолее?

Пътят от вината до невинността е много дълъг… От усещането, че си „жертва” до приемането на себе си и прошката към себе си – още по-дълъг. Силното чувство за вина те кара не само да обвиняваш себе си, но и да го проектираш навън – да мислиш, че и другите те обвиняват. Живот в омагьосани кръгове.

Вече роденото дете на партньора би могло да снеме част от тревожността и вината, че партньорът вече се е реализирал като майка/баща. Но би могло да породи нови съмнения и ново чувство за вина:
-дали това дете ще ме приеме (след първоначалните атаки и обвинения и след осъзнаването на детето, че колкото и да иска и мечтае, няма как да събере мама и тати отново заедно)
-дали аз ще го приема
-дали ще го обичам
-дали няма да чувствам вина и непълноценност, от това, че друг, преди мен, е направил това, което аз не мога
И т.н, и т.н. – всички онези изпитания и предизвикателства, когато вече има дете от друг брак.

Вероятно това, че партньорът вече има свое родено дете, помага на другия партньор дотолкова, че у него не съществува онова силно, неистово желание… Няма го напрежението, тревогата – и този партньор може да даде на другия спокойствие и увереност. А всъщност може ли да му ги даде или това са неща, които той сам трябва да даде на самия себе си, когато си прости… С други думи, посланието звучи така: „АЗ те приемам такъв, какъвто си – с всичките ти рани и болки. Приеми се и ТИ”.

Мисля, че вината и стабилността на двойката са различни неща.

Ако тези семейства са по-стабилни, то е защото са се срещнали на етап от живота си, в който са по-зрели и по-осъзнати. Защото в момента на срещата и в последващото решение да живеят заедно всеки от тях приема болката на другия. Защото се срещат СЛЕД като всеки от тях си е водил неговите битки, борил се е с неговите дракони, изстрадал си е болките или поне се е научил да живее с тях…