За бъдещи осиновители

“Имам нужда да се науча да вярвам в себе си, в личната си сила”

Откъс от книгата “20 неща, които осиновените деца искат родителите им да знаят”, Шери Елдридж

Много осиновени се чувстват безпомощни, когато мислят за осиновяването и изоставянето си. Един от начините да помогнете на детето си да се освободи от това чувство на безпомощност е като стъпка по стъпка го учите да усеща своята собствена сила и да контролира нещата в живота си, върху които то може да повлияе.

Орлите правят гнездата си високо, високо по дърветата или в планините. Те първо оформят гнездото с пръчки и клончета, след което слагат по-меки неща, за да го направят по-удобно за малките си. Когато малките започнат да растат, орлицата постепенно маха всички онези меки неща от гнездото. Докато те се оплакват и протестират, тя отвлича вниманието им с езика на крилата си и започва да ги учи да летят.

Метафората за гнездото на орлицата може да се използва и за “гнездото” на семейството с осиновено дете. Въпреки че вие сте построили гнездото си с клончетата и бодилите на загубите, след това сте направили всичко възможно, за да го превърнете в топло, уютно и защитено пространство за осиновеното си дете. Когато сте се усетили достатъчно сигурни в привързаността и изградената близост с детето си, постепенно сте започнали да премахвате “меките неща от гнездото” - “Ти си осиновен/а”, “Не, не си растял/а в коремчето на мама”, “Да, другата жена не е можела да се грижи за теб”.

И докато детето ви дава сигнали за болката си, вие разтваряте крилата си и започвате да го учите как да премине през тези чувства чрез вашата сила и способност да го закриляте. “Аз съм тук, до теб”, “Никога няма да те изоставя”, “С мен можеш да се чувстваш сигурен”.

Разтваряте крилата си и подобно на орлицата, качвате детето си върху вас и политате към небето. Все по-нагоре и по-нагоре. Колкото по-високо се издигате, толкова по-силно става желанието на детето ви да развие своето чувство за контрол: “Искам да се науча да летя като теб, мамо”.

Когато усетите това желание у детето си, внезапно се накланяте във въздуха и го оставяте то само да полети. Може би това е тръгването му на детска градина или в предучилищна група. Или на гости при баба и дядо, където вас няма да ви има през нощта. В момента, в който детето ви се усеща само във въздуха, най-вероятно ще се появят хаотични болезнени чувства от миналото му. Изоставянето. Самотата. Паниката. То маха с крилцата си и се опитва, подобно на вас, да придобие усещане за личната си сила. И точно когато се отчае, че не може, вие отново го качвате върху крилата си…

С течение на времето детето ви се учи как да придобие онова усещане за лична сила, което вижда във вас: “Аз вече не съм жертва”, “Мога да правя своите избори”, “Мога да се чувствам сигурен, въпреки загубите в миналото си”, “Чувствам тази сигурност дори, когато съм далече от хората, които ме обичат”, “Мога да летя”.

Задачата да научите детето си на увереност в себе си е много деликатна, балансът е труден - понякога го закриляте, понякога махате “меките неща” и го насърчавате да рискува, да опитва само, да пробва крилата си: “Можеш да го направиш”, “Можеш да постигнеш всичко, което искаш”, “Изборите, които можеш да направиш в бъдещето ти, нямат граници”.

За да омекотите прехода от болезненото минало към бъдещето, е добре да обясните на детето си значимостта на личните граници. Границите, които ни определят. границите, които казват какво съм Аз и какво не съм Аз. Границите, които казват къде свършвам Аз и къде започва Другия.

В книгата си “Граници” Townsend & Cloud, описват три нива в развитието на границите:

- сливане (”Мама и аз сме едно цяло”)

- опит (”Аз мога сам”)

- сближаване (”Не мога да направя всичко сам”)

Според авторите успешното изграждане на привързаността между детето и майката е в основата на изграждането на личните граници. При липсата на тази привързаност, основата е срината, чувството за сигурност и принадлежност са помрачени. На първият етап на сливане, бебето няма усещане за себе си, то възприема майка си като част от себе си.

Какво се случва с осиновеното дете на този първи етап от живота му? Независимо колко позитивни са били обстоятелствата около осиновяването му (много скорошно осиновяване например), изоставянето е лишило детето от тази симбиотична връзка с биологичната му майка. То не е имало необходимото време, в което да се потопи в тази симбиоза. Взаимоотношенията с майка му са прекратени, преди детето да се е научило да се доверява. Крилата му са счупени преди то да има шанса да се научи да лети. И точно в този момент вие се появявате в живота на детето си - и тъй като то не е имало възможността да изгради личните си граници по естествения начин, вие като негови родители ще трябва на всяка стъпка от бъдещото му развитие да му помагате и да учите как да бъде самостоятелно.

Има три основни граници, на които да научите детето си.

1. “Биологичната ми майка и аз не сме едно цяло”

2. “Майката ми осиновителка и аз сме едно цяло”

3. “Майката ми осиновителка и аз не сме едно цяло”

“Биологичната ми майка и аз не сме едно цяло“. Осъзнаванията на детето е добре да бъдат в тази насока: “Някога тя и аз сме били едно цяло, но вече не сме”, “Нейните избори и нейният начин на живот не определят моята идентичност”, “Аз съм отделна, самостоятелна личност”.

“Майката ми осиновителка и аз сме едно цяло” - връзката между вас се създава, докато заедно изживявате своите загуби: “И на мен ми е много мъчно, че не си бил/а в моето коремче”, “Ина мен ми е много мъчно, че е трябвало да загубиш майка си”.

“Майката ми осиновителка и аз не сме едно цяло” - след всички усилия детето ви да се привърже сигурно към вас и да се почувства защитено в семейството ви, постепенно трябва да започнете да го насърчавате да изследва света около себе си. “Аз мога сам” вероятно ще е най-любимата му фраза. Това, от което най-много ще се нуждае детето ви в този момент, е вие като огледало на емоциите му. Вълнувайте се заедно с него и изживявайте насладата от постиженията му.

След това идва етапа “Аз мога да направя всичко”. Във възрастов план, тази граница се развива между 18 и 36 месец. На това ниво детето ви отново търси сигурност във връзката ви, но по различен начин. Детето ви започва да общува с вас чрез своя отделен Аз. Вие вече не сте слети, а сте две отделни личности, веки с различни мисли и чувства. На този етап, то вече е придобило усещане за лична сила и не се чувства толкова безпомощно в света.

Какво могат да направят родителите?

Помагайте на детето си да се чувства сигурно, когато казва “Не” - Въпреки че не можете да оставите детето си изцяло да прави всички избори, добре е да има списък с неща, на които има правото да каже “Не” - и това негово “Не” да бъде чуто и уважено. Казвайки “не”, детето може да направи разликата между нещата, които обича да прави и нещата, които не обича да прави. Възможността за “Не” го учи да прави избори и възвръща чувството му за контрол над собствения му живот.

Нека детето ви знае, че неговото “Не” е също толкова прекрасно колкото неговото “Да” - Не показвайте емоционално отчуждение от детето си, когато то ви каже “Не”. Останете свързани. В началото вероятно ще ви бъде трудно. Спомням си как 7-годишната ми дъщеря един ден тръгна много ядосана на училище. След като изрази гнева си, й казах “Когато си ядосана, те обичам също толкова много, колкото и когато си спокойна”. В началото тя се бунтуваше, но после се разтопи в ръцете ми. Чувството да си обичан такъв, какъвто си, е достатъчно, за да ти даде сила да бъдеш себе си.

Научете детето си да прощава - Много осиновени деца таят в себе си горчивина и гняв, свързани с безпомощността от усещането да си изоставен, без да можеш да промениш нищо, без нищо да зависи от теб.

Труден и дълъг е пътят на прошката. Прошката често е последната стъпка към излекуването - след омразата, болката, гнева, сълзите. “Биологичната ти майка вероятно е направила най-доброто, което е можела. Нея също я е боляло и я боли”, ” Аз простих на биологичната си майка и се надявам един ден моите деца също да ми простят”.

Превод: Теодора Танева

Продължение от “20 неща, които осиновените деца искат родителите им да знаят”