За бъдещи осиновители

Фантазиите на осиновените деца

Имат ли осиновените по-богат и интензивен фантазен живот, отколкото неосиновените? Моят отговор е ДА. Въпреки че всичките ми неосиновени приятели не спират да ми напомнят, че фантазиите са част от човешкия свят, част от човешкото въображение, че те самите много пъти са се съмнявали дали не са осиновени. Казват ми: „Чувствах се като чужденец в семейството си” или „Сякаш някой ме беше изпуснал там, при тях, ей-така, по грешка” или „За две неща се притеснявах, когато бях дете - едното беше, че не съм тяхна дъщеря и ще ме върнат там, откъдето са ме взели. А другото - че съм тяхна дъщеря и никога, никога няма да мога да избягам навън, в реалността извън семейството”.

Фройд нарича фантазията да си дете на други родители „семеен роман” - детето изразява амбивалентност (любов-омраза) по отношение на родителите си, за да се отдели от тях и да изследва собствената си личност.

Но въпреки че „семейният роман” разкрива универсалното любопитство и фундаменталното търсене на произхода, той не е „роман” за осиновения. Защото в живота на осиновения реално съществуват две двойки родители - и любовта на осиновителите не може да промени този факт, не може да заличи съществуването на биологичното семейство.

Фантазиите на осиновените деца са всякакви - и позитивни (че във вените им тече кралска кръв, че родителите им са от много богато и благородно семейство, че баща им е батман/ супермен, че майка им е принцеса), и негативни (проституция, изнасилвания, убийства). Възможностите на въображението са безкрайни. И осиновените се движат между двете крайности, поляризирайки ту добрата, ту лошата, в зависимост от това коя по-добре пасва на психологичната им потребност в момента. Но за разлика от не-осиновените, които разрешават конфликта със „семейния романс”, обединявайки „добрата” и „лошата” двойка родители в образа на единствените родители, които имат, осиновените няма как да разрешат този конфликт, докато не се убедят, че биологичните им родители са реални хора.

Осиновените често живеят в свят на фантазиите, който може да е много по-реален и пълноценен, отколкото всичко, което се случва около тях. Това със сигурност е бягство, дори пристан, който им позволява да се отделят от семейството им всеки път, когато преживяват нещо неприятно. Този фантазен свят може също да обясни разсеяността и отнесеността, наблюдавана при много осиновени деца, трудностите в концентрацията и обхвата на вниманието. Те живеят по-скоро в едно митично, а не реално минало. Там няма граници. Защото всяка една фантазия всъщност може да е истина.

В легендите е много чест мотивът за изоставеното дете, което се превръща в герой. В „Героят с хиляди лица” Джоузеф Кембъл напомня, че раждането на героя винаги е придружено с много трудности. Обикновено се появява оракулът/ орисницата, които предричат, че детето ще предизвика опасности в царството на баща си; детето се ражда; изоставят го някъде; намират го обикновени хора, които го отглеждат като свое собствено дете - или с други думи, осиновяват го. Когато порасне, детето предприема собственото си Търсене - едно изпълнено с предизвикателства и изпитания пътуване из тъмните гори, с постоянни заплахи за физическото и психическото му оцеляване.

Всеки човек на определен етап в живота си може да се идентифицира с героя, който тръгва сам по света, за да търси себе си - при осиновените това търсене е търсене на себе си чрез търсене на корените… Понякога те се чувстват така, сякаш наистина имат хиляди лица, хиляди идентичности - и нито една от тях не е тяхната. Ако например осиновеният е актьор, той има усещането, че може да изиграе всяка една роля, тъй като не знае коя е неговата собствена.

Тъй като аз самата съм „професионален фантазьор”, винаги съм се интересувала от фантазиите на осиновените - в какво си приличат, в какво се различават, какво разкриват по отношение на обстоятелствата около осиновяването им. В един момент се усетих как непрекъснато питам осиновените „Разкажи ми фантазиите си”, така както някои казват „Разкажи ми сънищата си”. И колкото повече фантазии колекционирах, толкова повече виждах как те са повлияни от историята, която родителите им са разказали, както и от степента на отвореност или отричане на осиновителите спрямо миналото на детето.

Из “Lost and Found - The Adoption Experience”, B.J.Lifton

Превод: Теодора Танева