За бъдещи осиновители

Тъмната страна на осиновяването

Мерседес е испанка, която отива да живее в Италия, когато се омъжва за италианец, с когото имат една дъщеря, а в последствие осиновяват още една от Индия. С този изстрадан разказ, тя ни описва най-дълбоките и интимни емоции по отношение на осиновяването.

Благодаря, Мерседес, че сподели с нас тези толкова важни и деликатни моменти!

В общността на родители - осиновители, често ни подканят да описваме опита си свързан с осиновяването. По принцип, разказите са много красиви и ентусиазиращи. Често съм се питала, дали ние сме единствените, които срещаме известни затруднения в осиновяването или има известно неудобство в другите двойки, да споделят не така светлите моменти. Вдъхнахме си кураж и решихме да споделим не така „розовия” си опит, на фона на другите, надявайки се, че може и други хора да открият прилики с нашата история. И макар че, нашият път още не е приключил, вярвам, че някои от нещата, които научихме, могат да бъдат от полза на други.

Скоро ще станат две години от пътуването ни в Индия, когато взехме Рози. Тогава беше на 6 години и половина. Ние вече имаме една биологична дъщеря на 11 години. Рози е много чувствително, будно, весело и жадно за знания дете, въпреки тежката си история, белязана от малтретиране… Тогава какво - бихте запитали - какъв е проблема?

Проблемът е, че в мен - майката (най-вече в мен, отколкото в останалата част от семейството), се породи силно, отчасти необяснимо отхвърляне спрямо дъщеря ни.

Една част от мен искаше да бъда майка за втори път много силно, дотолкова, че да преодоля всичките години на очакване и напрежение, а друга част от мен, отхвърляше това дете (придружено от всичките чувства за вина, свързани с това): нейните егоцентризъм, наглост, хитрост, манипулации… (всъщност, както при всички деца), ме подлудяваха.

Казвах си, че сигурно тя трябва да пресъздаде в себе си една разбита представа за „майката”, след малтретирането, което е преживяла и затова ме провокира; установих и, че с нея си приличаме много в характерите и донякъде сме в съревнование; казвах си, че с времето сигурно ще се сближим, че ще я заобичам постепенно…

Задавах си много въпроси и времето минаваше, без видими подобрения, напротив, Рози ме ядосваше все повече и аз заставах на страната на по-голямата ми дъщеря. Стигнах дотам - да се мразя, заради неспособността ми да обичам това прекрасно дете, което имахме късмета да ни подари съдбата. Започнах да мисля, че проблемът е мой, не неин. Поради някаква причина, се чувствах заплашена от това човече и се затварях в един малък свят, пълен с тъга. Стигнах дотам да я игнорирам, когато не се държах зле с нея, за да се предпазя и аз не знам от какво. Плаках много, ужасно много през тези две години. След една от моите болезнени кризи, реших да потърся помощ. Стори ми се, че вече не е въпрос на време и трябва да реагирам по различен начин.

За щастие попаднах на отличен психотерапевт, с когото работим много сериозно върху мен, нещо, което надявам се влияе позитивно на цялото ми семейство. Междувременно Рози също получава редовна помощ от психолог ( и тя се нуждае от години, за да отработи така добре скритите си болки). И така, в течение на тази година, разбрах някои неща, които искам да ви споделя. Не толкова, що касае мен (страховете ми, причините заради, които се чувствам застрашена и други лични поводи), а предимно това, което засяга Рози - изоставено, осиновено и емигрирало дете. Надявам се, че и вие, както аз, ще успеете да намерите причини, за да се опитате да разберете какво се случва в децата ни.

Изоставяне и оцеляване

Ако много от нашите деца, са стигнали до нас, след като са били изоставени и малтретирани, то това е благодарение на способността им да се защитават, да се откъсват психически в моменти на трудност, да оцеляват във враждебна среда. За да успеят в това, е било нужно да развият способности на „големи” хора - да манипулират, да бягат, да се адаптират към трудни условия. Ще е нужно много време, преди децата ни да намалят бдителността си, да ни се доверят напълно и да приемат, че не бива да изваждат навън „зрялата” си същност, която им е била нужна за да оцелеят. Нашите деца, макар и да не изглежда така, се страхуват много да не изгубят отново всичко. Да не изчезне приказката. Да се спечели доверието им не е лесно, но сякаш това е правилният път. Раните на изоставените деца са като пукнатини в стомна: колкото повече обич получават, толкова по-жадни са за нея. Сякаш нищо не е способно да утоли тази жажда. На това можем да отдадем, отчаяното желание при много от нашите деца да бъдат център на вниманието - молба за любов. Рози иска най-много на света майка и няма да се спре пред нищо, докато не я намери. Може би, отчасти ще се успокои, когато получи убеждението, че „има мен”. Още не разбира, че когато ме притиска, ме плаши, че претенциите, изискването не е „по-ефикасният” начин, за да постигнеш нещо.

И още: в нашият случай, след толкова удари, образът на майката трябва изцяло да се претвори. Чувствам, че Рози постоянно ме подлага на изпитания. Понякога ме е страх, че няма да премина изпитанието. Сякаш ми казва: „А, ако ти направя и това, дали ще ме обичаш?” А на мен ми се ще да отговоря: „Не, не можеш да ми правиш нищо. Още не. Не те обичам достатъчно (и се чувствам ужасно за това).

Наказания и лимити.

Когато дойдат при нас, много от нашите осиновени деца, са свикнали да разпознават лимитите чрез телесните наказания. За повече от европейците, тези практики са почти абсурдни и ни е трудно да маркираме границите чрез наказания, още повече чрез телесни наказания. Но за децата е много объркващо да променят изведнъж един кодекс, изграден през годините и да преминат към доста по-рационални, обмислени правила и те не ги разпознават. Изведнъж думата НЕ, която се е изразявала чрез удар, сега се обяснява само с думи. За тях е трудно да го разберат, а за нас много изнервящо да повтаряме едно и също хиляди пъти.

Понякога съм оставала учудена от факта, че ясно съм виждала, как Рози иска да бъде наказана. Чувствах се виновна за това, че съм използвала наказания и пляскане отзад (неща, които не съм използвала с биологичната ми дъщеря), докато не разбрах, че за Рози приема на наказания е повод да разпознае родителското отношение: „някой мисли за мен, за доброто ми, не съм сама”.

Но понякога не разбирах, как семейството ми стигна до този момент (за 9 спокойни години) на напрежение: викове, наказания, обиди… Понякога казвах на съпруга си: „Трябва да престанем да правим забележки, да наказваме, поне заради нас, не можем да живеем така.”

Психологът на Рози ни обясни, че по всяка вероятност Рози таи голям гняв във себе си спрямо света, спрямо всички… Но в нашето семейство „не е позволено” да го изразява така, както би желала: да крещи, да удря… Затова тя трябва да намери други канали, за да „докосне” в нас, онези места, които да ни накарат да крещим, да извадим навън гнева й. Затова ни е трудно да разпознаем в себе си този нрав, който до момента не е бил част от нас. Понякога много се уморявам да бъда нейният канал за израз на гняв.

Лъжи

Много отхвърлени деца като Рози, страдат от определено изоставане спрямо връзката си с действителността. Демонстрират симптоми, които обикновено децата изразяват около три годишната си възраст: чувство за всемогъщество, което се изразява чрез нуждата да вярва, че фантазията е реалност. Бъркат фантазията с представите, с мечтите и с желанията. С много търпение трябва да се върнат към действителността. Но за родителите е трудно да разграничават това от „хитростта” и лъжите, с които целят да се измъкнат на всяка цена, за да ни подведат още веднъж.

Има и лъжи за „оцеляване”. Лъжа, криене, преструване… това беше нейна стратегия за дълго време и й беше много трудно да се прости с нея. А и защо да го прави? Кой ще й каже, че този „рай” няма да изчезне отново, както вече се е случвало? Защо да ми вярва?

Възраст: осиновяване на по-големи деца.

Често сме се питали дали не би било по-лесно, да осиновим по-малко дете. Отговорът със сигурност е ‘да’ и не само. По време на терапията открих, че аз (или ние), не биваше да бъдем определяни като „годни да осиновим” и още по-малко, да осиновим голямо дете. И съм съгласна. Не всички сме способни да осиновим, а по-високата възраст е допълнително затруднение. И именно, всички родители опитват да осиновят по-малки деца, после в обичайната агенция им предлагат да вдигнат възрастта на детето („защото никой не иска по-големите деца”) и ние се предаваме, защото се чувстваме виновни и не смеем да кажем ‘не’. Но аз ще кажа, познавайки статистиката (в Италия 15% от децата, биват върнати повторно!), че не бива да се поверяват по-големи деца на когото и да е. Отговорността е огромна и много сериозна: както спрямо детето, така и по отношение на силите на родителите. Родителите трябва да бъдат много подготвени и постоянно подпомагани.

Близо до светлината

Сега, след 4 години „родилни болки” ( а аз си мислех, че ще си спестя поне болките и раждането), сме малко по-добре. Рози направи огромни усилия, ние също. Благодарим на всичките ни приятели, психолози, консултанти, семейството, което ни подкрепи. Още не сме стигнали до раждането, но се сравняваме донякъде с поклонниците от Сантяго, които когато видят върха на катедралата, хвърлят шапките си във въздуха от радост, макар че, все още да имаме много километри, още бури, дни и нощи за преодоляване. Но сякаш най-лошото мина и можем да кажем, че открихме новото лице на семейството ни и можем да се отпуснем и да се радваме, поне на моменти (и колко е хубаво!). В най-лошите дни, ми се ще да имам някакво хапче, някакво готово решение, панацея… някаква магия… ритуал, които да ме успокоят, да уталожат отхвърлянето. Питам се дали завинаги ще живея с тези тъмни моменти или ще мога да се радвам на щастието, че съдбата ми подари още една дъщеря.

Този отговор, ще трябва тепърва да открия.

***

Източник: ТУК

Превод: Петя Лакова