Без категория

Някъде по средата…

“Значи аз не съм съвсем човешко същество?”, попита Питър Пан.

“Не”.

“Тогава какво съм?”

“Ти си някъде по средата…”, отговори Соломон - а той беше много мъдър приятел, защото точно така се получи…

Джеймс Бари, “Питър Пан в градините на Кенсингстън”

Много осиновени могат да разпознаят въпросното състояние “някъде по средата”, тъй като се идентифицират с Питър Пан - момчето, което никога не пораства и не желае да поеме отговорностите на реалността.

Джеймс Бари казва, че Питър е “винаги на една и съща възраст” - една седмица. Въпреки че е роден толкова отдавна, той никога не е имал рожден ден и няма дори елементарен шанс скоро да има такъв. Когато бил на седем дни, той избягал от дома си, като излетял през прозореца и се озовал в градините на Кенсингстън.

Бари не ни казва какво се е случило в семейството на Питър, когато той е бил само на седем дни и въпреки това е взел решението да избяга от там. И все пак, осиновените разпознават Питър Пан като свой брат. Също като него, те са останали без родителите си, когато са били отделени от семействата си и са се озовали в ничия земя. Подобно на Питър Пан, и те са хора на фантазията. Лишени от правото си да видят истинския си акт за раждане и имената на биологичните си родители, те не могат да бъдат сигурни, че някога са имали истински рожден ден. Те не могат никога да пораснат, защото за тях винаги се говори като “осиновените деца”.

Подобно на Питър Пан, и аз самата не осъзнавах, че не съм съвсем човешко същество”, докато не навърших седем години. Тогава майка ми ми каза, че съм осиновена. Както повечето осиновители, които разкриват тази истина на детето си, и майка ми се опита да да направи така, че всичко, свързано с осиновяването да прозвучи специално, но аз усетих пронизваща болка в това, което тя ми казваше. Всъщност аз не бях нейно истинско дете. Дошла съм от някъде другаде - от някакво място, забулено в мистерия, място, което като самата мен, е “някъде по средата…”

Докато слушах как майка ми ми разказва, усещах как част от мен потъва там някъде, в тъмнината на тази мистерия - мястото, вече описано от Питър Пан и от много други изгубени деца. Никога нямаше да съм същата.

„Това ще е нашата тайна”, каза мама. Моята и нейната. Не трябваше да я споделям с никого - дори с баща си. Щях да разбия сърцето му, ако дори заподозреше, че знам. По този начин научих, че осиновяването и тайната са неразривно свързани - или поне така беше в онези не толкова далечни времена…

Тогава, на седем години, не знаех, че нашата малка семейна тайна е свързана с голямата тайна на системата на „затвореното” осиновяване. Родителите ми са били уверени, че актът ми за раждане ще бъде заличен и че аз никога няма да мога да разбера кои са биологичните ми родители. Сякаш именно от тайната се е очаквало да бъде магичната съставка, която да даде липсващото на семейството с осиновено дете - кръвната връзка. Сякаш тайната е можела да отнесе със себе си всичките чувства на тъга и загуба…

Докато играех ролята на добрата дъщеря (и потисках силната си потребност да разбера коя съм и откъде идвам), нямах идея, че тайната оформя и ограничава Аз-а ми, през който възприемах реалността. В опитите си да отричам естественото любопитство за произхода си, както и тъгата по изгубените си биологични родители и детето, които бих могла да бъда, стеснявах емоционалния си свят до размерите, които позволяваше „затворената” система на осиновяване. По същия начин, родителите ми бяха принудени отново от тайната на тази система да стесняват тяхното емоционално пространство, защото отричаха потребността си да изстрадат нероденото си дете.

И така живеехме - в капана на тайната, която правеше невъзможно истинското общуване по между ни.

Откъс от „The Journey of The Adopted Self - A Quest For Wholeness”, B.J. Lifton

Превод: Теодора Танева